Винс Флин - Самотният играч

Последваха още пет минути препирня, в сравнение с които първите пет бяха като невинен разговор. Накрая Лиз почувства остра болка в корема. Майчиният й инстинкт надделя и тя се съгласи, че е по-добре Майкъл да тръгне сам.

Той обеща да й се обади, преди да спре пред къщата на Рап, и да не затваря телефона през цялото време, докато е вътре. Тъкмо смяташе да изпълни обещанието, когато мобилният му телефон звънна. О’Рурк го вдигна.

— Ало.

— Къде си?

— Почти пристигнах.

— Каза, че ще се обадиш.

Майкъл остави въпроса без отговор. Вместо това попита:

— Как се чувстваш?

— По-добре. Май трябваше да дойда с теб.

Отново пренебрегна думите й. Зави по улицата, на която живееше Рап.

— Как е Дюк?

— Дюк е добре. Седи до мен на дивана и яде пуканки.

О’Рурк поклати глава и спря пред къщата на Рап. Дюк беше ловно куче, не декоративно! Колко пъти бяха повтаряли едно и също, но както при повечето битки, той винаги губеше. Огледа и трите платна. Нямаше други коли. Рукна дъжд. Майкъл пусна чистачките.

— По дяволите!

— Какво има?

— Нищо. Заваля. Анна кара малко БМВ, нали?

— Да, там ли е колата?

— Да. Кога опита да се свържеш с нея за последен път?

— Точно преди да ти звънна на теб.

О’Рурк погледна към малката къща. Небето се беше смрачило, но вътре не светеха никакви лампи. Нещата не изглеждаха много добре.

— Скъпа, ще трябва да изляза от колата и да огледам.

— Майкъл, това не е хубаво. — Лиз беше обзета от паника. — Мисля, че трябва да почакаш, докато дойде полицията.

— По-спокойно. Просто ще надникна през прозорците. Ако се случи нещо, повикай ченгетата и после се обади на онзи номер, който ти дадох.

— Майкъл, моля те, внимавай и не прави глупости.

О’Рурк даде обещание и се затича към малката порта отпред. Косата и якето му бяха мокри, докато стигна навеса. Изтръска главата си и извади от якето 45-калибров „Колт“. Не забеляза през прозорчето на външната врата никакви признаци, че Анна е вътре. Затова натисна звънеца с цевта. Почака няколко секунди и отново позвъни.

— Какво виждаш?

Опита се да надникне през един от по-големите прозорци вдясно от вратата, но там бяха спуснати завеси.

— Нищо.

— Има ли някъде счупен прозорец или обърната мебел?

Той погледна през малкото прозорче.

— Не.

Лицето му беше на сантиметри от стъклото, когато забеляза някакво движение вътре. Изненадан, той изпусна телефона и отскочи назад, като стисна приклада на оръжието с две ръце. Застана отстрани на вратата. Сърцето му биеше лудо. Дали да се наведе и да прибере телефона, или да потърси по-добро прикритие? Изплашеният глас на жена му прокънтя от слушалката и той със замах грабна телефона, когато вратата рязко се отвори.

Питър Камерън изпитваше известно колебание за Вийом. Той беше твърде независим. Но, от друга страна, имаше право за Дюзър. Той беше за тайните операции това, което представляваше масираната бомбардировка за стратегическия удар. Дюзър и хората му обичаха да носят със себе си в акция значителна огнева мощ и не се бояха да я използват. Вийом, макар и да беше много опитен в тайните действия, му създаваше друг проблем. Той не беше достатъчно лоялен не само към втората си родина, но и към службата, за която беше работил трийсет години — ЦРУ.

Камерън погледна пътя през предното стъкло на наетия миниван. Беше пет без четвърт следобед и слънцето вече залязваше зад планинските върхове. Миниванът беше паркиран близо до „Бъфало Бил Мотел“. Това беше старомоден мотел с дванайсет стаи, разположен в покрайнините на Евъргрийн, Колорадо — красиво планинско градче на четирийсет минути път на запад от Денвър, заобиколено отвсякъде от високи върхове. През последното десетилетие Евъргрийн, като много малки градчета от неговия ранг, беше преживял радикални промени. Бяха построени къщи за милиони долари и оборудвани игрища за голф. Сега тук имаше четири заведения и една от най-модерните пощенски сгради в страната. Старите барове стърчаха като паметници на изчезналата провинциална идилия.

Питър Камерън тези въпроси не го вълнуваха. Той чакаше в микробуса, както му беше казал Вийом. Вийом беше в офиса, за да уреди формалностите, и изрично беше предупредил най-малко три пъти Камерън да не излиза от микробуса. На Камерън вече му писваше да се държат с него като с новобранец. Беше в разузнавателния бизнес почти толкова време, колкото и Жабока. Вярно, нямаше такъв богат оперативен опит, но това не беше повод Вийом да се надува.