Винс Флин - Самотният играч

Скот Коулман не можеше да определи точно към коя категория спадаше сегашната задача. Единственото незаконно нещо в нея засега беше, че щяха да получат хонорара си от банка на Карибските острови, откъдето данъчната служба не би могла да засече парите. Или всеки друг, на когото му хрумнеше да проследи дейността на „Демолишън и Салвидж Корпорейшън“.

Старецът умираше. Повече от ясно беше. Коулман беше изненадан как преживяваше нещастието на този човек. Познаваше Томас Стансфийлд сравнително отскоро, но открито му се възхищаваше. В бизнеса на Коулман беше нормално да се издигне на пиедестал един ветеран на шпионажа като Стансфийлд. Той беше един от първите американски разузнавачи. По време на Втората световна война бяха потърсили услугите му Дивия Бил Донован и ОСС. Като един от прочутите водачи на екип „Джедбърг“ Стансфийлд беше спуснат на територията на окупираната от нацистите Норвегия, за да организира местната съпротива. Години наред беше проверяван в битки, преди да поеме началническата длъжност — нещо рядко срещано във Вашингтон. ЦРУ, а следователно и Америка, щяха да понесат сериозен удар със загубата на този мъдър мъж.

Професионалните взаимоотношения на Коулман с шефа на ЦРУ в последно време бяха доста странни. Преди няколко години Коулман се беше заел с определени политически задачи. Обикаляше земното кълбо и ликвидираше хората, представляващи заплаха за националната сигурност на Съединените щати. По време на една от тези мисии беше загубил половината си екип само за да научи по-късно, че е бил провален от сенатор със склонност към пиенето и жените. Коулман напусна флота, отвратен от командирите си, които бяха отказали да му съобщят името на предателя. Малко по-късно той разбра от приятеля си конгресмен Майкъл О’Рурк името на виновника. Това промени живота му. Започна да си задава въпроса: „Коя е по-голямата опасност за моята страна: терористите на десет хиляди километра оттук или корумпираните егоистични политици на съседната улица?“ Коулман се включи в сложен заговор, целящ корекция на правителствения курс във Вашингтон. Няколко политици бяха убити, но планът да се върне поне отчасти честта в политиката беше осуетен. Накрая директорът на ЦРУ Стансфийлд и конгресмен О’Рурк уговориха примирие. И двете страни се съгласиха, че ще е по-добре за страната никога да не излязат наяве подробностите за събитията и участниците в тях.

Първоначално споразумението се основаваше на страха от взаимно унищожение. Никоя от страните не смееше да нападне другата, защото се опасяваше, че истината ще изтече към пресата. Така Коулман стана свободен наемник, работещ за директора на ЦРУ — двамата се нуждаеха един от друг. Връзката им беше странна в началото, но постепенно между тях се установи взаимно доверие и уважение.

Когато набраха височина, Хакет включи автопилота и се обърна към Коулман:

— Е, ще ни кажеш ли какво става, дяволи те взели?

Стробъл също чу въпроса и стана от седалката. Приклекна в прохода зад пилотската кабина, за да чуе Коулман.

— Имало е операция и нещо се е объркало. Двама от участниците се връщат в страната довечера и ние трябва да ги вземем и да ги докараме във Вашингтон.

— Предполагам, че не знаят за нашето идване. — Стробъл стрелна с очи шефа си.

— Не. — Докато чакаше следващия въпрос, Коулман го помоли да му подаде черната платнена чанта. Извади от нея две големи папки. В техния бизнес се наричаха „якета“. Даде едната на Стробъл, а другата остави за себе си.

— Стансфийлд беше достатъчно любезен да ни осигури малко основна информация. — Той отвори папката и погледна черно-бялата фотография на един от обектите. Мъжът смътно му се стори познат. Истинското му име беше Джим Дженсън. Беше от Питсбърг и бе постъпил в армията веднага след завършване на училище през 1974 г. Прослужил известно време в Германия, сетне преминал курсовете за рейнджъри. Следващото му местоназначение беше Корея, после при зелените барети, където беше ръководил екип А и както Коулман вече знаеше, срещнал бъдещата си жена, която сега също трябваше да приберат. По „дупките“ в биографията на Дженсън Коулман пресметна, че е бил „потапян“ в тайни операции на Управлението поне три пъти по време на службата си в Специалните сили. „Потапян“ беше термин, използван от хората от форт Браг, когато ЦРУ заемаше за известно време техни командоси за мисии, които не се документираха официално. Коулман прескочи напред, за да види дали някъде не пише какво е вършил Дженсън за ЦРУ. Както и очакваше, по този въпрос не беше споменато нищо.