Винс Флин - Самотният играч

Часовникът на стената показваше 12.32 часа. Изненадана, Лиз отбеляза, че съпругът й е закъснял само с трийсет и две минути. Започваше да става по-послушен. Докато броеше колко страници е написала, чу как двамата изразяват взаимната си любов и привързаност. Ако Майкъл не беше също толкова любвеобилен и с нея, щеше да изпитва истинска ревност от кучето.

Миг по-късно трийсет и три годишният й съпруг се появи в кухнята с усмивка на петгодишно хлапе на лицето.

О’Рурк беше служил в Морската пехота, а после беше играл като капитан в хокейния отбор на университета на Минесота. Въпреки суровия си външен вид имаше много топъл характер. Промъкна се зад стола на Лиз и отметна косата й настрани. После я целуна по врата, докато ръцете му докосваха оголения й, леко издут корем. Дюк дотича и седна в краката й.

Лиз се протегна назад и прокара ръце по косата на Майкъл. Дланите му се плъзнаха нежно нагоре.

— Обяд или секс? — прошепна той в ухото й.

— И двете.

— Кое да е първо? — Той отново целуна врата й.

— Все едно… мм… ти реши.

— Ако сега не тръгнем, обзалагам се, че днес изобщо няма да тръгнем.

— И какво лошо има?

— Нямаме нищо за ядене.

— Вината моя ли е? — нападна Лиз.

— Неее. — Майкъл се усмихна. — Не е твоя, принцесо. — Обръщаше се към нея с този прякор, когато искаше да я подразни шеговито. — Живеем само на шест пресечки от магазина, а ти напусна работа преди месец.

Лиз отдръпна ръцете си.

— Колко магазина за хранителни стоки подминаваш всеки ден, когато отиваш и се връщаш от работа?

— Не. Няма да можеш да ме накараш. — Той се изправи, заобиколи стола и застана пред нея. Усмихна се и поклати глава: — Вече говорихме за това. Обеща, че ти ще го вършиш. Каза, че така ще си намираш оправдание да ставаш поне за известно време от компютъра.

— Но аз съм бременна! — Лиз си придаде невинно изражение.

— Много убедително… но няма да се хвана. Хайде. Да отиваме в ресторанта. Умирам от глад.

— Ами какво стана със секса?

— По-късно. Трябва ми малко почивка. Напоследък много ме изтощаваш.

— Горкият.

Дюк навря муцуна в ръката на стопанина си и Майкъл започна да го гали.

— Смяташ ли да свалиш тениската на сина ни и да си облечеш прилични дрехи, за да излезем? Много съм гладен.

— Тениската на сина ни. Много смешно, Майкъл. Цяла сутрин ли го мисли?

— Не. — Той отново се усмихна. — Измислих го в момента. Пълна импровизация.

— Е, никой от съседите нямаше нищо против, когато разхождах Дюк.

— Разхождала си Дюк в тази тениска? — Усмивката му се изпари.

Склонила глава настрани, Лиз го гледаше усмихната.

— Не, не съм, но ако продължаваш да ме дразниш, може и да го направя.

Майкъл кимна.

— Печелиш. Но не мисля, че трябва да рискуваш с бебето. Ако някой те види с детските дрехи, наистина ще си помисли, че си го загубила.

— Още една плоска шега! Изчакай ме да си проверя електронната поща и тръгваме.

Тя чукна с мишката иконата на America On Line и модемът започна да набира номера. След бръмчене и пиукане лаптопът обяви: „Имате поща.“ Лиз щракна на иконката на пощенската си кутия и на екрана се появи:

„Скъпа Лиз,

Надявам се, си добре. Ти и Майкъл трябва да ми помогнете и — моля те — не задавай въпроси. Обади се на Бела и й кажи, че спешно трябва да говориш с нея. Каквото и да правиш, не споменавай нито името, нито телефона ми. Нещо се обърка и искам няколко дена да остане у вас. Когато дойде в дома ви, можете да й кажете, че съм в безопасност, че се извинявам и че ще й обясня всичко, когато се прибера. В никакъв случай не й позволявай да се връща в нашата къща или в нейния апартамент. Кажи на Майкъл да бъде предпазлив и да се обади на Скот К, ако има нужда от помощ.

Искрено твой, Сиракюз

П. С. Знам за Шеймъс, Майкъл и Скот К.“

Не можеше да повярва на очите си. Бела беше Аннабела Райли, най-добрата й приятелка, а Сиракюз трябваше да е приятелят на Анна, Мич Рап. Опасяваше се, че се досеща кой е Скот К. И ако беше права, как, по дяволите, Мич Рап беше разбрал за омразна глава от историята на семейството й?

Лиз вдигна поглед от екрана.

— Скъпи, мисля, че трябва да видиш това.

Питър Камерън беше седнал в една от разкошните кожени седалки на чисто новия бизнессамолет „Чесна 750 Сайтейшън X“. Самолетът можеше да превозва до дванайсет пътници, но за това пътуване бяха четири, без да се броят пилотите. Една жена и двама мъже седяха около малка маса и изучаваха картите и фотографиите. Камерън беше скрил от тях пълните досиета на семейство Дженсън. Колкото по-малко знаеха тези хора, толкова по-добре. Ако зависеше от Камерън, колкото по-малко знаеха всички, толкова щеше да е по-добре. Проблемът трябваше да бъде уреден бързо и тихо. Трябваше да се действа като през първите двайсет и четири часа след избухването на епидемия. Утрешният ден щеше да е съдбоносен. Сграбчи ги още сега и всичко ще е наред. Остави недовършена работата и нещата ще излязат от контрол.