Винс Флин - Самотният играч

— И защо ще ти се обажда?

— Той знае, че следим графа, и поиска да дадем информация на германските власти, за да заловят убийците.

— Откъде би могъл да знае, че графът е под наблюдение?

Кенеди сви рамене.

— Изглежда, има изтичане на информация.

— Или къртица.

— Да.

— Някакви предложения?

— За момента не, но Том Лий беше също толкова притеснен, колкото и аз. Каза, че ще провери.

— Можеш ли да му се довериш? — Стансфийлд се славеше със своята предпазливост.

— Мисля, че да. Но, разбира се, сама ще направя някои проверки за него.

— Добре. Каза ли на президента за Мич?

— Не. Искам първо да разбера какво всъщност става.

— Съгласен съм. Предполагам, не си използвала още контактите ни с БКР, защото не искаш да привличаш внимание към Центъра.

— Да. Опитвам се да събера колкото се може повече пасивна информация. АНС постоянно ни дава нови прехванати сведения. Засега плановете ни действат. Повечето от хората в Центъра смятат, че Саддам е наредил да убият Хагенмилер. Някои дори мислят, че са го направили израелците. Семейството на Хагенмилер е принадлежало към нацистката партия по време на Втората световна война и те са продавали оръжие и военно оборудване на най-върлия враг на Израел. Мотивите са много. Мисля, че някои от по-умните служители могат да заподозрат нашето участие, но няма да кажа нищо със сигурност. — Кенеди се намръщи. — Ако хората разберат, че сме го държали под наблюдение, няма да прозвучи добре.

— Съгласен съм. Ще се погрижа за Мидълтън. Как мислиш да разбереш какво е станало с Мич?

— Хофманови трябва да се върнат в Щатите тази вечер. Ще взема самолет за Денвър и лично ще отида да ги разпитам.

— Кой ще дойде с теб?

— Никой. Имала съм си работа с тях и преди. Сама мога да се оправя.

Стансфийлд я изгледа строго. Кенеди имаше много малък оперативен опит.

Тя разчете жеста на шефа си.

— Аз забърках тази каша, аз ще трябва да я сърбам — заяви. — Освен това колкото по-малко хора са въвлечени, толкова по-добре.

Стансфийлд поклати глава.

— Последното нещо, което ти трябва в момента, е да напускаш града и да привличаш вниманието върху себе си. А и наемните агенти като Хофманови обикновено стават малко неспокойни, когато операцията тръгне към провал. Ще изпратя хора да се погрижат за това.

Кенеди се примири.

— Какво да правя тогава аз?

Стансфийлд помисли за миг.

— Надявам се Хофманови да грешат и Мич да е жив. — По изражението на Кенеди видя, че думите му не са постигнали ефекта си. — Не се тревожи за Мич. Той е най-добрият. Сам ще намери начин да се върне при нас. — Директорът на Централното разузнавателно управление се приближи по-напред със стола си и сивите му очи изпитателно се взряха в очите на Кенеди. — Искам да откриеш откъде черпи информация държавният секретар Мидълтън, и то възможно най-бързо и тихо.

Топлите слънчеви лъчи грееха през кухненския прозорец на къщата на Лиз и Майкъл О’Рурк в Джорджтаун. Лиз тракаше по клавиатурата на лаптопа. Отляво имаше чаша плодов сок, а отдясно — купчина документи и папки, която сякаш щеше всеки момент да се срути на пода. Жълтият й лабрадор Дюк лежеше пред вратата към задния двор и дремеше. Бившата репортерка се чувстваше блажено. Всичко беше перфектно, само дето нямаше кафе. Но като се има предвид, че беше бременна в петия месец, липсата на ободрителната напитка бе оправдана.

Лиз работеше върху първата си книга. Беше я озаглавила „Най-корумпираните политици на Америка“. Тъй като съпругът й беше конгресмен от по-малко от година, използваше моминската си фамилия Скарлати. Не че Майк щеше да се възпротиви, ако използва неговата. Просто си мислеше, че така е най-добре. С помощта на свой приятел беше сключила договор с едно нюйоркско издателство за отпечатването. Страничната работа, както я наричаше тя, й помогна по-лесно да се откаже от вестника. Съпругът й произлизаше от доста богато семейство. На Лиз не й се налагаше да работи, но искаше да се занимава с нещо. На трийсет и една години знаеше, че ако спре и се застои, направо ще полудее.

Беше облечена в сиво памучно долнище на анцуг и тясна синя тениска на нюйоркските „Янки“, която едва покриваше пъпа й. Детската тениска подлудяваше Майкъл. Той обожаваше да я гледа, когато тя се разхождаше така из къщата. Но щом излезеше в този си вид дори на външната врата, за да вземе сутрин вестника, мъжът й хвърляше укоряващ бащински поглед. Лиз тъкмо свършваше абзаца, когато чу дрънченето на каишката на Дюк. Надникна над лаптопа и видя кучето, застанало пред вратата. Шумът на ключовете в бравата го накара да излае радостно и да се затича по коридора. То беше кръстено на Джон Уейн, а сега мислеха да си взимат и още едно. Опасяваше се, че то ще бъде наречено Винс — на легендарния треньор на „Пакърс“. Големият проблем на Лиз беше, че баща й също се казваше Винс. Знаеше, че той със сигурност няма да се отнесе добре към идеята куче в семейството да носи неговото име.