Винс Флин - Самотният играч

След завоя пред тях се простря Рейн. Старинната келтска крепост Брайзах беше внушителна. Градът беше разположен на високо осемдесет метра скално плато, представляващо естествено военно укритие. От гребена на планината пътят се спускаше в долината. Колоездачите се приведоха и заработиха усилено с краката.

Рап пропусна групата да мине пред него. На пропускателния пункт се беше проточила поне на километър колона от чакащи превозни средства. „Спокойно — каза си Рап. — Нямаш вид на човек, когото издирват, имаш виза и лична карта на страните от Европейския съюз, никой не знае за теб, а и се движиш в група.“ Превключи на по-бърза скорост и ускори темпото. Лесно изпревари деветимата пред себе си и се намести в средата на групата. Три минути по-късно те стигнаха опашката от коли, чакащи да преминат границата. Рап отпи вода от бутилката и продължи да се оглежда за всеки детайл от терена, който би му бил от полза, ако се наложи да се измъкне в обратната посока. Групата започна да забавя скорост, но съвсем леко. Рап се възползва от времето, за да премести чантата на кръста точно пред корема си. Така тя щеше да му е подръка, ако възникнеше необходимост. За да извади паспорта или за пистолета.

Група френски велосипедисти ги подмина, тръгнала по друг маршрут. Повечето от тях помахаха, но някои подметнаха подигравателни реплики. Отпред Рап забеляза служителя от граничната охрана, който махаше на колоездачите да спрат. Водачът на групата започна да му крещи нещо, докато още се намираше на петдесет метра от него. Рап не можа да разбере какво му каза, но видя, че сочи назад към френските велосипедисти, които се отклоняваха в друга посока. Появи се втори офицер и се намеси. Когато стигнаха моста, офицерите им махнаха да продължат напред. Щом Рап ги задмина, вторият извика нещо окуражително. „Благодаря ти, Боже, за националната гордост.“ Когато стигнаха другата страна на моста, Рап въздъхна от облекчение. Трудната част беше отминала. Групата се движи на запад около половин километър. Рап отново остана на опашката и когато завиха на юг, набра скорост и мина отпред. Пътен знак указваше, че Колмар е на дванайсет километра оттук. Знаеше, че по-голямата част от пътя минава по стръмен склон нагоре. Приведе се напред и натисна педалите. Първо трябваше да намери компютър, а после да хване влак.

Смъртта наближаваше. Тя го преследваше, разбира се, от деня, в който се беше родил във фермата на родителите си в Стоунвил, Южна Дакота, през 1920 г., но сега вече го настигаше. Смъртта беше сграбчила с костеливите си пръсти неговото малко и крехко тяло и нямаше намерение да го пуска. Начало и край. Учудващо, но това не го тревожеше. Беше живял дълъг живот. Много по-дълъг от повечето хора. Беше виждал и чувал неща, за каквито малцина знаеха. Жертвите, които беше направил за страната си, щяха да бъдат помнени от малцина, но и това не го притесняваше. Животът му беше преминал в сенките и дори с настъпването на информационната ера той беше запазил почти пълна анонимност.

Томас Стансфийлд имаше затворен характер, което подхождаше на човек, управлявал най-известната в света и най-хулена разузнавателна служба. Избрал беше да умре у дома, заобиколен от дъщерите и внуците си. Лекарите се бяха опитали да го убедят да се подложи на операция и радиотерапия, но Стансфийлд беше отказал. В този случай, като се има предвид неговата възраст, му даваха най-много година или две още. И то ако оцелееше, след като отрежеха три четвърти от черния му дроб. Голяма беше вероятността изобщо да не оживее след операцията. Съпругата му Сара беше починала преди четири години и много липсваше на Томас. Смъртта й повече от всичко допринесе за решението му да не се бори. Какъв смисъл имаше? Живял беше седемдесет и девет дълги години и през по-голямата част от времето — самотен. Другата важна причина бяха дъщерите му. Не искаше да им съсипва две години от живота, докато го гледат как постепенно вехне и си отива. Ако беше по-млад, може би щеше да постъпи по друг начин, но сега вече беше уморен. Искаше тихо да умре, с необременено съзнание и с достойнство.

В кабинета на първия етаж на къщата му беше вкарано болнично легло. Скромната постройка в колониален стил беше разположена върху осем декара гориста земя с изглед към река Потомак. През пролетта обикновено сядаха в задния двор и гледаха как водата се спуска от водопада Стабълфийлд. Но сега, през есента, водата беше пресъхнала и едва капеше. Стансфийлд седеше в любимото си кресло и с възхита гледаше есенно обагрената околност. Колко уместно е да умреш по това време на годината, каза си той.