Винс Флин - Самотният играч

Камерън се сви в седалката и извърна очи към Марио Лукас. Тръпки го побиха. Подобието на Франкенщайн следваше Вийом навсякъде. Камерън не се съмняваше, че ще бъде мъртъв за секунди, ако Вийом му нареди да действа. Реши, че не си струва да започва тази битка. С Вийом и хората му можеше да се оправи и по-късно.

— Какво искаш да знаеш? — започна.

— Ченгета ли са?

— Не.

— Имат ли военна подготовка?

Камерън замълча.

— Да — каза след малко.

— И двамата ли?

— Да.

— Каква точно?

Камерън отново се поколеба.

— Армейска.

— Обучавани ли са в специални части?

— Не мога да ти кажа.

— Друг път не можеш!

— Дадох ти цялата информация, която ще ти трябва. — Камерън вдигна мобилния си телефон. — Ако се отказваш, съобщи ми веднага, за да се обадя на Дюзър.

Вийом го изгледа изучаващо. Не се съмняваше, че Камерън ще изпълни обещанието си. Цялата тази работа беше много припряна. Но реши да блъфира и отвърна:

— Добре, давай, обади му се.

Камерън погледна телефона и изруга.

— Добре, Гюс. — Той се намести по-удобно. — Добре, понякога си много досаден. — Вдигна ръце в знак, че се предава, и продължи: — Питай.

Сензорите за опасност у Жабока се задействаха.

— Питър, занимавам се с това почти трийсет години и единственото, което ми е помогнало да оцелея, е моята педантичност. Опитай се още един път да ми разиграваш сцени като тази с телефона, но съм убеден, че тези двамата са минали през форт Браг. — Вийом поклати глава и ястребовите му очи се впиха в пълния Камерън. Насочи показалец към Професора и каза: — Може да катастрофираш тежко с тази твоя нова кола.

Фордът, модел „Експлорър“, мина по циментовата самолетна писта на Есекс Скайпарк и спря до лиърджета. Шофьорът бързаше. Кевин Хакет му се обади, за да го предупреди, че наближава силна буря и че ако искат да стигнат невредими в Денвър до залез-слънце, по-добре да побързат. Скот Коулман отвори багажника и извади два метални сандъка. Занесе ги при самолета и ги подаде на Дан Стробъл, един от неговите бивши воини от „Тюлен — Група 6“. После се върна за голяма брезентова чанта и паркира колата до един от хангарите. Докато тичаше обратно по пистата, погледна към водите на Бек Ривър източно от Балтимор. В реката започваше да се образува пяна, а малкото оставени на открито лодки и кораби се люлееха от силния вятър. Небето на север беше притъмняло. Изглежда, тръгваха тъкмо навреме.

Вятърът задуха по дългата писта и едва не свали шапката на Коулман. Като я придържаше с ръка, той претича до самолета. Изкачи се бързо по стълбичката и затвори люка след себе си. Провря глава в пилотската кабина и попита:

— Готови ли сме, Кев?

Хакет кимна.

— Веднага щом си закопчаеш колана.

Коулман свали избелялата си зелена куртка и я подаде на Стробъл.

— Натоварихте ли екипировката? — попита.

— Ъхъ.

— Добре. Затягайте коланите и да потегляме.

Коулман се вмъкна в седалката на помощник-пилота, закопча колана и си сложи слушалките на главата. Хакет беше дошъл един час по-рано, бе предал плана за полета и бе подготвил самолета за излитане. Коулман провери приборите на таблото, докато Хакет маневрираше за излитане. Спряха в южния край на пистата. Срещу тях се надигаше бурята. Дъждовни завеси закриваха хоризонта на север и на изток. Тъй като нямаха никакво време за губене, Хакет увеличи оборотите на двата двигателя и освободи спирачките. Малката машина с осемте пътници се понесе по пистата и се вдигна във въздуха без усилие. Мигове по-късно по предното стъкло заудряха дъждовни капки. Пилотите включиха чистачките и обърнаха самолета на запад, като прелетяха над северната част на Балтимор. След две минути дъждът остана зад тях. Маневреният самолет набра височина от 4 500 метра, премина през облаците и беше посрещнат от ярко слънце, в чиято компания щяха да пътуват следващите три часа.

Коулман се обърна към Стробъл и го помоли да му подаде слънчевите очила. Стробъл и Хакет бяха служили под командването на Коулман, когато той оглавяваше „Тюлен 6“. Тримата бяха минали заедно през изключителни изпитания. Бяха прослужили с удоволствие годините си във флота, но и неприятностите, с които се бяха спречквали, също не бяха малко. Сега нямаше кой да им заповядва и сами си бяха господари. Много прецизно избираха задачите си, като повечето от тях бяха напълно законни. Компанията им „Демолишън и Салвидж Корпорейшън“ провеждаше по-голямата част от работата си в чужбина. Между отделните изпълнения на поръчки те помагаха в обучението на водолази от службите на реда на различни окръзи и градове, граничещи със залива Чезапийк.