Винс Флин - Самотният играч

Кларк отпи от виното и отново се вгледа в огъня. Трябваше да премахне опасността, идваща от Рап. След няколко минути Брут се прозя. Златистият ретривър вдигна глава и впи в господаря си големите си кафяви очи. Кларк се усмихна и вдигна чашата в тост за Брут Марк Юний. „Дръж враговете близо до теб и се отнасяй добре с тях“, каза си сенаторът. Допи чашата и реши, че ще трябва да си уреди среща с този Мич Рап.

Кучетата първо заръмжаха, а после, когато на вратата се позвъни, залаяха. Кларк ги изчака да се успокоят, докато въведат важния му гост в кабинета. Джонатан Браун, заместник-директорът на ЦРУ, изглеждаше притеснен. По киселата физиономия на бившия съдия Кларк разбра, че нещо го безпокои.

Браун, в костюм и с вратовръзка, седна на дивана срещу Кларк. Не можеше да намери място на ръцете си. Търсеше по лицето на Кларк следа от чувство за вина. През годините като федерален прокурор и съдия Браун беше виждал много престъпници да седят с израз на ангелчета по време на процесите срещу тях и да се кълнат в Бога, че са невинни. Браун не се съмняваше, че Кларк също може да прикрива емоциите си.

Кларк беше повикал Браун, за да му обясни защо е дал съгласието си на президента да подкрепи кандидатурата на Кенеди.

— Какво те безпокои, Джонатан? — започна сенаторът.

Браун се изкушаваше да зададе няколко въпроса, но размисли. Знаеше, че Кларк не търпи такова отношение. Вече се бяха сблъсквали и на Браун още му държеше влага.

— Говори ли с Мидълтън тази вечер? — Браун отново потърси и най-малък признак за вина, но уви.

— Не, но чух за срещата му с президента тази сутрин. — Кларк остави празната си чаша. — Мидълтън трябва да обяви оставката си утре сутринта.

— Не мисля, че ще се стигне дотам.

Кларк свали краката си от табуретката и се изправи в креслото. По лицето му пробяга тревога.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се стигне дотам?

— Ти наистина не знаеш, нали?

— Какво да знам?

Браун не можеше да разбере дали Кларк се преструва, или е искрен. Реши, че така или иначе никога няма да разбере, и продължи:

— Държавният секретар Мидълтън е мъртъв.

— Какво?

Браун не сваляше поглед от човека, чиято собственост беше.

— Той е мъртъв.

— Как? — Кларк бе шокиран.

— Прилича на самоубийство, но човек никога не може да бъде сигурен в този град, нали? — Облегна се назад и кръстоса крака. — Ти май нищо не знаеш, а?

Сенаторът разбра за какво намеква Браун. Изгледа го продължително, сетне каза:

— Чарлз Мидълтън беше слаб човек. На него всичко му се поднасяше на тепсия, той нищо не беше постигнал сам. Не съм изненадан, че е избрал да сложи край на живота си, вместо да се бори. Що се отнася до твоя намек, че аз може да съм замесен в смъртта му, отговорът ми е отрицателен. Не хранех никаква зла мисъл срещу този човек. Кариерата му официално приключи тази сутрин, когато президентът му поиска оставката. Нямаше нужда да предприемам нещо толкова рисковано.

— Значи мислиш, че е било самоубийство?

— Така предполагам, но както вече каза, човек никога не може да е сигурен в този град.

Браун се поотпусна.

— Защо искаше да ме видиш?

— Преживяхме нещо като поражение, но не искам да се разстройваш.

— Какво се е случило? — изтръпна Браун.

— Бях поставен в неизгодна позиция и принуден от директора Стансфийлд и президента да подкрепя кандидатурата на доктор Кенеди за следващ директор на ЦРУ. — Преди Браун да се разстрои много, Кларк го изпревари: — Но не се притеснявай. Тя никога няма да мине успешно процедурата по утвърждаването.

— Откъде си толкова сигурен?

Кларк се усмихна широко.

— Между нас да си остане. Мисля, че можем да предотвратим подобно нещо.

— Ами аз?

— След като Кенеди бъде унизена и разкъсана на части от комисията и пресата, а много вероятно и подведена под съдебна отговорност, аз много тихо ще прошепна в ухото на когото трябва, че ти си единственият, който може да разчисти бъркотията. Репутацията ти като съдия е безупречна… в Ленгли си вече цяла година… ти ще си естественият избор за човек, който да оправи кашите на Стансфийлд и Кенеди.

— Ами ако не стане?

— Ако не стане, ще се погрижа за теб. Както винаги.

Браун не беше сигурен в намеренията му. Вече беше виждал тъмната страна на Кларк в действие и не искаше отново да се изправя срещу нея.

— Е, не бих казал, че съм приятно развълнуван.

— Нито аз, Джонатан, но трябва да ми се довериш. Щом Стансфийлд умре, ще можем да действаме малко по-свободно. Дотогава обаче трябва да внимаваме за всяка стъпка. — Кларк се изправи. — Мисля, че трябва да пийнем като за победа. — Сенаторът бавно отиде до бара и взе две чаши. Сипа в тях водка и прибави лед. С гръб към Браун, Кларк възвърна контрола над емоциите си и позволи широка усмивка да изгрее на лицето му. Такъв беше животът, такава беше вечната игра. Наградата и за победителите, и за победените, като Чарлз Мидълтън, беше една — смъртта. Кларк се почувства по-силен. Нещата далеч не бяха минали перфектно, но той за пореден път бе доказал, че може да маневрира незабелязано сред хората, които целеше да унищожи. С малко повече търпение някой ден всичко ще е негово!