Винс Флин - Самотният играч

Ръдин отмести стола си назад и премигна. Не беше честно. Целият този гняв трябваше да бъде насочен към Стансфийлд, а не към него. Той, Ръдин, само се опитваше да защити правата на Конгреса.

— За последен път те питам, Албърт, за какво си говорихте с Ханк Кларк?

Ръдин облиза изсъхналите си устни и наведе глава.

— Обсъждахме необходимостта да се намери подходящ кандидат за директор на ЦРУ, след като Стансфийлд си отиде.

— Споменахте ли доктор Кенеди?

Ръдин неохотно отвърна:

— Да.

— По какъв повод?

— Решихме, че не е подходящ човек за поста.

Кайзер поклати глава с отвращение.

— Две неща, Албърт, много ме ядосват. Първо, че не е твоя работа да търсиш подходящ кандидат за шеф на ЦРУ. Това е работа на президента. Второто, което много, ама много ме дразни, е, че ти и онзи празнодумец Чарлз Мидълтън сте склонили да прибегнете до помощта на републиканец, за да заговорничите срещу кандидатурата на президента. Знаеш ли какъв си ти, Албърт? — Кайзер не му даде време и сам си отговори: — Ти си един долен Юда, това си ти.

Минаваше девет, когато Рап се появи. Уличните лампи вече светеха, имаше и свободни места за паркиране. Той вкара своето черно „Волво S80“ на едно от местата на улица F. Преди да слезе от колата, провери всички огледала за обратно виждане. После стъпи на асфалта и уж небрежно огледа улицата. Ако миналата седмица го беше научила на нещо, то беше, че във Вашингтон е необходимо да се държи като параноик. Беше усетил, че нещо не е наред в Германия, но въпреки това пренебрегна инстинкта си и прояви невнимание. Това бе добър урок и той се надяваше никога да не му се налага да преживява такова нещо отново.

Тръгна към Седемнайсета улица и към светещата сграда на Олд Екзекютив Билдинг. Трябваше да си признае, че водеше странен живот. Ето, в петък вечерта, докато седеше на дивана с Анна и новото им куче Шърли, му се обадиха по телефона и казаха, че президентът иска да го види. Рап дръзна да попита Кенеди дали не може да почака до сутринта, но тя му отвърна веднага да тръгне към Белия дом и затвори. Всички бяха уморени и объркани. Смъртта на Питър Камерън ги заведе в задънена улица и Рап разбираше, че нещата ще се влошават с всеки изминал ден. Не знаеше дали ще има достатъчно сили и енергия, за да продължи да живее по този напрегнат и опасен начин. А и Анна имаше голямо значение. Тя не би търпяла подобно нещо повече. Беше го предупредила вече, а събитията от изминалите седмици само щяха да затвърдят решението й.

Рап не се притесняваше, че е облечен в дънки и черно кожено яке. Щом президентът не можеше да чака до сутринта, тогава трябваше да го приеме така. Докато влачеше уморените си кокали по Седемнайсета улица, не преставаше да се пита за какво е притрябвал на Хейс в този час. И се опасяваше, че отговорът му е известен. Със сигурност не го викаха, за да му изкажат благодарност или да му окачат медал. За нещата, които вършеше, такива награди не се предвиждаха. Той беше едно от тайните оръжия в арсенала на националната сигурност. Хората дори не смееха да говорят за нещата, които той вършеше, камо ли правителството да го признае официално. Президентът можеше да иска само едно нещо от Рап. Не знаеше дали ще приеме. Беше се нагледал на смърт. Беше му писнало. Време бе да си потърсят друг. При население от 250 милиона души все щяха да намерят някой друг нещастник, чийто живот да опропастят!

Рап стигна до поста на Тайните служби в западната част на сградата. Пазеха няколко души.

— Имам среща с Джак Уорч.

Един от Униформения отдел на Тайните служби го изгледа мнително, докато другият повика специалния агент, отговарящ за личната охрана на президента. „Тук има човек, който иска да ви види.“ Служителят свали слушалката.

— Мич Круз — обяви Рап едно от многото си измислени имена.

Агентът произнесе името по телефона: „Мич Круз… да… добре.“

Сетне затвори слушалката и отвори вратата. Посочи алеята за автомобили.

— Минете оттам. Специален агент Уорч ще ви чака.

Рап тръгна по тясната алея. Когато стигна двора, видя Уорч да се приближава от другата страна. На лицето му се появи широка усмивка, щом забеляза Рап. Дължеше му живота си.

— Радвам се да те видя, Мич — протегна ръка Уорч. — Изглеждаш ми много скапан.

— Благодаря ти за комплимента. Така и се чувствам. — Рап силно стисна десницата му.

— Как е Анна?

— Добре. Благодаря ти за помощта.

— Няма проблем. Мисля, че ти дължим много повече от това. — Уорч тръгна към сградата и Рап го последва. — С теб какво става?