Винс Флин - Власт

— Да вървят на майната си! — процеди Кинг. — Те ще си те мразят, без значение какво правиш. Ако пратиш командоси, всички политици от ляво ще се обявят против. Няма да можеш да угодиш и на двете крила. Трябва да си с народа и да останеш верен на принципите. От това зависи дали ще оцелееш.

Бакстър отново поклати глава.

— Не е сигурно. Общественото мнение е променливо като времето. Всичко е наред, докато можеш да предвидиш откъде ще задуха вятърът. В момента, в който направиш и най-малката грешка, те се обръщат срещу теб и… с теб е свършено.

Кинг сви устни. Работеше без почивка вече три дни. Беше изтощен. Писнало му беше да слуша как шефът му хленчи, а и си имаше по-сериозни проблеми.

— Шърман… — изкриви лице той. — Може би ще е най-добре да се откажеш. Сега имаш възможност да се превърнеш в човека, който спасява заложниците и оправя положението за разлика от останалите политици. — Далас замълча. — Така ще влезеш в историята. Ако не искаш, тогава остави Флъд и Стансфийлд да щурмуват сградата, да я разрушат и да избият всички вътре. Ще станеш известен като вицепрезидента, осъдил петдесет американци на смърт, вместо да отстоява принципите си!

Бакстър стоеше онемял. Не беше свикнал да му говорят с такъв тон. Вероятно именно по тази причина думите на Кинг му направиха такова впечатление. „Прав е“, каза си Бакстър. Ако искаше някой ден да стане президент, а той го искаше повече от всичко на света, трябваше да се превърне в лидер. Шърман Бакстър кимна бавно.

Генерал Флъд, генерал Кембъл, директор Стансфийлд и Айрини Кенеди бяха седнали един до друг от едната страна на дългата маса в заседателната зала на Обединеното командване. Срещу тях бяха държавният секретар и министърът на отбраната. Далас Кинг и Бакстър седнаха в центъра. Кризата започваше да се отразява на всички. Очите на присъстващите бяха зачервени, а ръцете трепереха от недоспиване или от много кафе.

Вицепрезидентът Бакстър скръсти ръце и се обърна към външния министър:

— Чарлз, искам да подпалиш задниците на всички в Обединените нации и да гласуват решение по въпроса до вечерта днес.

— Колко голям натиск да упражня върху тях? — приведе се напред Чарлз Мидълтън.

— Колкото си искаш. Заплаши ги, че ще наложим вето на всяко решение през следващия един век. Направи каквото е необходимо, за да гласуват искането ни до довечера.

— Няма да е толкова просто — предупреди Мидълтън и намести очилата си.

— Все ми е тая. Направи каквото ти казвам, за останалото ще се притесняваме после.

Директор Стансфийлд се изкашля.

— Извинете. Не прибързваме ли с решенията?

Бакстър го стрелна с поглед. Не беше в настроение да обсъжда каквото и да било. Искаше единствено да дава заповеди, които да бъдат изпълнявани. Но сега, когато погледна към винаги спокойния Томас Стансфийлд, седнал срещу него, непреклонността му сякаш изчезна. Носеха се легенди, че разузнавачът-ветеран не търпи такова отношение.

Бакстър се облегна в креслото.

— Какво искаш да кажеш, Томас? — попита безизразно.

— Мисля, че ще е най-добре първо да направим анализ на речта и след това да взимаме решения.

— Аз разполагам с необходимата информация, за да взема подобно решение. Азис иска да се разберем… Иска да се споразумеем за живота на американските заложници. В замяна ние ще трябва да му дадем нещо.

— И какво ще бъде то? — намеси се Флъд.

— Ще спрем да избиваме народа на Ирак.

— Ние не избиваме народа на Ирак! — избухна генералът. — Саддам Хюсеин избива народа си, защото не пожела да обяви капитулация след една война, която, забележете, той започна. Имаме доклади от разузнаването, че именно Саддам е финансирал Азис със специалната уговорка да извърши терористично нападение на американска земя. След като разполагаме с такава информация, как можете дори да си помислите да карате ООН да взимат компромисно решение?

— Не знаем със сигурност дали тази информация е достоверна — заяви сухо Бакстър.

Томас Стансфийлд погледна вицепрезидента в очите.

— Залагам кариерата и репутацията си, че тази информация е достоверна — каза твърдо.

Бакстър вдигна ръце:

— Не съм тук да защитавам Саддам Хюсеин! Искам само да освободя колкото може повече заложници, а след това ще се заемем да оправим нещата.

— Да оправим нещата?! — Флъд беше бесен. — А какво ще стане, ако не успеем да ги оправим?

— Тогава всички ще признаят, че сме били принудени да вземем точно тези решения. Буквално може да приемем, че са ни опрели пистолет в главите.