Винс Флин - Власт

— Опитай се да не мърдаш. Искам да разбера дали раната е опасна. — Повдигна гъстата й коса. Имаше голямо разкъсване на кожата на главата. Докато вадеше нова кърпичка, заговори, без да се обръща: — Милт, отвори картите, ако обичаш.

Избърса наранения участък внимателно. Болката изкриви лицето на Райли.

— Как се чувстваш?

— Ако не се движа, всичко е наред.

— Можеш ли да се изправиш?

— Мисля, че мога.

— Усещаш ли болка в гърба, гърдите или отстрани?

— Боли ме гърбът. И ръката.

— Трябва да те прегледам… — рече Мич.

— Мога да се оставя в ръцете ти — промълви Райли.

— Добре — изчерви се той. — Обърни се, ако обичаш. — Райли се обърна, а Рап вдигна тениската й.

Кожата й беше златистомургава. В горната част на гърба, вляво към рамото, имаше огромна синина. Рап внимателно докосна нараненото място, после натисна малко по-силно и тя рязко се дръпна.

— Можеш ли да си поемеш дълбоко дъх? — Райли си пое дъх и Рап пусна тениската й. — Вероятно е само натъртване и може би ще те боли известно време, но е сто пъти по-добре, отколкото да имаш пукнато ребро. Ти си едно силно момиче.

— Имам няколко братя — отвърна с усмивка Райли.

— Мисля, че си добре, но все пак не съм лекар — кимна той.

— А какъв сте, господин Круз?

— Имам работа — отвърна Рап и внимателно стисна рамото й. После се обърна към Адамс: — Милт, искам да ми покажеш на картата всяко стълбище и асансьор, които водят от този етаж към третия и надолу към първия.

Далас Кинг беше сменил батерията на мобилния си телефон с втората резервна. През последния час и половина телефонът му бе залепнал за ухото. Вървяха към крило Е на Пентагона. Няколко агенти на Тайните служби ги придружаваха.

Сега най-често задаваният въпрос беше: Какво ще направи правителството на САЩ? Отговорът зависеше от един-единствен човек. Това беше Реджиналд Боули, който в момента говореше по телефона с Далас Кинг и му представяше резултатите от предварителните социологически проучвания. Боули, един от най-добрите социолози в страната, предлагаше услугите си само на най-платежоспособните. Неговите статистически проучвания никога не се излъчваха по телевизията и не излизаха във вестниците. Кинг беше разговарял с двама от неговите сътрудници и не беше успял да им обясни много добре точно какво иска, но все пак мислеше, че сега е идеалният момент да похарчи малко пари за услугите им.

Кинг кимаше, докато слушаше последните резултати. Въпреки че очакваше подобно развитие на нещата, беше малко изненадан. Това, което чуваше, му харесваше. Според представителните извадки повече от шейсет процента от интервюираните мислеха, че трябва да се подкрепи мирното решаване на кризата. На въпроса — дали се вдигнат икономическите санкции, наложени на Ирак, осемдесет процента бяха отговорили утвърдително. Последната информация Боули беше обяснил по следния начин: „Има двайсетина процента, които биха предпочели да сринат Белия дом, вместо да дадат каквото и да било на терористите.“

Кинг очакваше и това. Хората, които биха заложили на крайните мерки, винаги излизаха на преден план при кризи. Те не го плашеха. Той трябваше да наблюдава останалата част от населението — шейсетте до осемдесетте процента от хората, които бяха гласували за мирно решаване на проблема. Когато Боули приключи, Кинг му каза да изпрати резултатите по факса, после затвори телефона, сграбчи Бакстър за ръката и го помъкна след себе си към най-близката врата.

Спря и постави ръка на рамото на вицепрезидента.

— Стана така, както мислех — зашепна бързо. — Повече от шейсет процента от хората искат мирно решение на проблема и към осемдесет са съгласни да вдигнем икономическите санкции от Ирак, като, разбира се, не отменяме военното ембарго.

— С други думи — ако окажем натиск върху ООН да отмени санкциите, това би било успешен ход? — поколеба се Бакстър.

— Така мисля — отвърна Кинг. — Освен това, ако го убедим да освободи половината заложници, ще извлечем допълнителна полза.

— На онези там няма да им хареса много — махна с ръка Бакстър.

— На тях няма да им хареса нищо друго освен атака срещу сградата. Ще трябва да се постараеш да попречиш именно на това. Вкарай в играта моралните ценности. Искаш да защитиш живота на невинните заложници…

— А принципите ни? — поклати глава Бакстър. — Ние смятаме, че зад това решение стои американският народ, но какво ще кажат за това политиците? Сред тях ще има против. Някои още са бесни, че им дадохме парите.