Винс Флин - Мръсни афери

Беше уморен. Години наред бе крачил начело на войниците и бе влизал пръв в битките. Вече не притежаваше същата енергия. Предвид скоростта, с която се развиваха събитията, много вероятно беше още тази седмица да му поискат вот на недоверие. Не стига че ООН и голяма част от членовете на кабинета настояваха да понесе отговорност за клането в Хеброн, ами сега някой беше убил палестинския посланик в Ню Йорк.

Един от помощниците на Голдберг му беше разказал накратко за убийството по време на закуска. Първоначалната му реакция беше страх и разочарование. Първият човек, за когото се сети, беше Бен Фридман, шефа на МОСАД. Цял ден се беше питал дали Фридман е способен да проведе такава скандална операция. И отговорът бе положителен. Министър-председателят би предпочел проблемът сам да отшуми. И без това имаше достатъчно кръвопролития в палестинско-израелския конфликт. Смъртта на посланика щеше да се забрави бързо, но за нещастие всичко вървеше към влошаване. В Америка още беше рано, но заради важността на случая президентът Хейс или държавният секретар Бърг със сигурност щяха да са будни и да чакат на телефона уверение, че Израел няма нищо общо с покушението.

Голдберг се изкушаваше да зарови главата си в пясъка, но подобна постъпка щеше да бъде глупава и не му отиваше на характера. Той се нуждаеше от истината и Фридман трябваше да му я разкрие. После щеше да реши какво да каже на американците. Прокара трепереща ръка по оредялата си бяла коса и погледна часовника на стената. Наближаваше два и половина следобед. Фридман закъсняваше, което не го изненадваше. Шефът на МОСАД идваше и си отиваше когато си поиска.

Няколко минути по-късно Фридман най-накрая се появи. Изнервеният премиер го чакаше зад бюрото си. Фридман знаеше за какво го викат. Той беше главният заподозрян за убийството на посланик Али. За разлика от министър-председателя шефът на МОСАД беше облечен по-неофициално, с риза с къс ръкав и панталон. Както винаги, ризата не беше запасана в панталона, за да скрива трийсет и осем калибровия револвер, който Фридман носеше в кобур отзад на кръста.

Никога не излизаше без него.

Той бавно се отпусна на един стол срещу бюрото. Отчаяното изражение на лицето на приятеля му не остана незабелязано за него.

— Давид, не ми изглеждаш добре.

Голдберг поклати глава.

— Това е битката на живота ми.

Фридман изтълкува тези думи като преувеличение на политик, който е загубил надеждата да бъде преизбран.

— Не е страшно — отвърна безизразно.

Голдберг изгледа самоуверения шеф на МОСАД и у него се надигна гняв.

— Може би не си забелязал, Бен, но в последно време кабинетът ми се разпада. ООН крещи, че иска да изпрати инспектори в Хеброн, а след случилото се в Ню Йорк снощи вече няма съмнение, че ще приемат резолюция.

— Кажи им да си заврат резолюцията в…

Голдберг удари с юмрук по бюрото.

— Няма да мога да им кажа такова нещо — извика той, — защото вече няма да съм министър-председател! Благодарение на теб ще съм сдал поста много преди да пристигнат първите инспектори.

— Преувеличаваш.

— Преувеличавам ли? Напротив. Ти ме забърка в тази каша с твоите слепи фанатични действия в Хеброн!

— Не ме обвинявай мен във фанатизъм. Единствената причина, поради която те избраха, беше, че израелският народ искаше човек, който да му бъде фанатично предан.

— Не беше необходимо да затриваш целия проклет квартал!

— Напротив, беше! — извика Фридман. — Помниш ли Фалид ал Дин? Изпратихме ракета точно в колата му, а той се измъкна. Не можех да позволя подобна грешка да се повтори.

— И затова унищожи целия квартал!

— Дяволски си прав, унищожих го! Това е война!

Голдберг измъчено въздъхна:

— Знам, че е война, но трябва да се съобразяваме и с други фактори.

— Като например?

— Като съюзниците ни.

— Имаш предвид съюзниците ни, които бомбардираха Дрезден и Токио и хвърлиха атомни бомби по Хирошима и Нагасаки? — По погледа на Фридман си личеше, че е напълно убеден в благородството на каузата си. Много пъти досега бяха водили този спор и, общо взето, мненията им съвпадаха. — Войната е грозна, но понякога спасява повече живот, като се води по-брутално. Трябва да изгоним всички палестинци от Окупираните територии и да не им позволяваме да се връщат, докато и последната голяма арабска държава не подпише мирен договор с нас… и проклетата международна общност да върви по дяволите!

— Знаеш много добре, че няма достатъчно политическа воля, за да се предприеме подобна операция.