Винс Флин - Мръсни афери

Анна беше сварена напълно неподготвена. Знаеше, че Кенеди ще присъства на вечерята. Беше репетирала разговора им няколко пъти, но изобщо не стана така, както го мислеше. Не предполагаше, че тя ще е тази, която ще трябва да се защитава. Кенеди трябваше да слуша нея, а тя самата да се държи спокойно и хладнокръвно.

Поклати глава. В съзнанието й нахлуха спомени за онази нощ, не толкова отдавна, когато Мич спаси живота й. После мислите й се върнаха към семейство Андерсън, които изчезнаха във Филипините. Кенеди говореше за тях. Беше виждала фотографии на родителите и на сладките червенокоси хлапета. Анна изправи рамене и мъчително намирайки думите, отвърна:

— Достатъчно ми е да знам къде е и с какво се занимава.

Кенеди кимна.

— Но се тревожа за него. — Очите й се напълниха със сълзи. — Тревожа се, че един ден може да не се върне.

На Айрини й стана жал за Анна. Сложи ръка на рамото й, усмихна се и каза:

— И аз се тревожех за него преди. Докато не разбрах, че някой трябва да се тревожи за лошите, а не за Мичъл.

Анна избърса една сълза:

— Страхотно, сега се чувствам много по-добре! — В гласа й се прокрадна сарказъм.

— Не се притеснявай за него. Ще ти кажа само, че не участва в истинските действия. Помага при планирането, но не участва в акцията.

— Наистина ли? — обнадежди се Анна.

— Да.

— Добре. Защото не знам дали ще оцелея, ако го загубя.

Кенеди се опита да се постави на мястото на младата журналистка. Любовта отдавна не бе фактор в живота на директора на ЦРУ. Затова сигурно не можеше да разбере чувствата, които Анна изпитваше към Мич. Тяхната връзка беше страстна, родена в разгара на битката. Той я отърва от смъртта, а тя му даде нещо, за което той тайно беше мечтал от години — истински живот. Много пъти, докато Рап беше на мисия, Кенеди също се тревожеше за него. Тя го обичаше като брат и не можеше да спи по цели нощи, защото не знаеше дали ще се върне невредим.

— Знам колко много означава Мич за теб — усмихна се Айрини — и когато мога, винаги бих те успокоила и бих отговорила на въпросите ти.

Топлотата и съчувствието в думите й изненадаха Анна. Тя сведе поглед.

— Разбира се, разговорите ни няма да се записват и няма да бъдат обсъждани при никакви обстоятелства — направи важното уточнение Кенеди.

— Разбира се. — Анна отпи от питието си и се вгледа в шефката на съпруга си. Може би я беше недооценила.

Коулман и Уикър се бяха спуснали от планината без произшествия. После бавно, но сигурно си проправиха път през гъстата джунгла, за да се срещнат с Хакет и Стробъл. Пътят им отне два часа.

Последните трийсетина метра се наложи да пълзят. Благодарение на защитените срещу подслушване радиостанции „Моторола“ и прибори за спътникова навигация те все пак успяха да намерят добре замаскираните Хакет и Стробъл, без да ги карат да разкриват позициите си. Двамата бивши тюлени си бяха подбрали местенце сред излезлите на повърхността корени на голямо мангрово дърво. Изгледът им към лагера на „Абу Саяф“ беше идеален.

Когато Коулман стигна до скривалището, с изненада установи колко рехава е охраната и маскировката на противника.

В небето се извисяваше дим (вероятно готвеха!). Онези явно си хапваха, без изобщо да ги е грижа, че някой може да ги нападне. На пръв поглед Коулман не откри патрули по периметъра на лагера. Това беше поредното доказателство, че генерал Моро е получавал подкупи от терористите.

През бинокъла той изброи четири порутени навеса и две зелени палатки, подобни на тези в американската армия. Двама мъже бяха заети да укрепват единия от навесите срещу задаващата се буря. Завързваха допълнително парче син брезент. Цветът на брезента още веднъж доказваше, че противно на разузнавателните доклади тези бунтовници съвсем не са опитни воини. Коулман предположи, че това тук е някакво изоставено село. Той огледа системно всяка педя от лагера в търсене на семейство Андерсън. Провери всяка от палатките и всеки от навесите, но никъде нямаше и следа от американците. Това означаваше, че или вече са били преместени в друг лагер, или се намират в една от двете палатки. Дано да е второто, помисли си командосът.

Имайки предвид, че ги чака дълъг ден, Коулман нареди на Хакет и Стробъл да подремнат малко. В същото време изпрати Уикър да разузнае левия им фланг и също да потърси Андерсънови.

Когато Уикър се скри в джунглата, бившият командир на „Тюлен — Група 6“ се обади на Рап и започна подробно да му описва разположението на терена, временните постройки и силите на противника в лагера. Никой от двамата не изрече мисълта, която се оформи в главите им. Паднеше ли нощта, те щяха да проведат една от най-сложните и деликатни военни операции — спасяване на заложници. За разлика от повечето други типове бойни действия подобна акция изисква върховна концентрация. Необходими са върхови умения и прецизност, инак се рискува животът на заложниците.