Винс Флин - Мръсни афери

Имаше и начин да се намали опасността при морския десант. Тази мисъл се въртеше в главата на Рап от няколко часа и сега той реши да я сподели с другите. Обърна се към Джаксън и го попита:

— Колко си висок?

— Метър и седемдесет и осем, защо? — озадачи се лейтенантът.

Рап го огледа от главата до петите.

— Седемдесет и девет килограма?

— Осемдесет и един.

— Добре. — Рап тупна Джаксън по гърба и добави: — Нали няма да имаш нищо против да ми услужиш с част от екипировката си?

Дъждът се лееше като из ведро, докато хеликоптерът „СН 53Е Супер Сий Стелиън“ на Морската пехота летеше към целта си. Чистачките работеха трескаво, но пилотите не виждаха нищо и затова летяха по показанията на приборите. Видимостта беше не повече от петдесет метра, но тъй като се движеха със скорост близо двеста километра в час, тя практически беше равна на нула. За щастие вятърът не беше много силен. Бавно придвижващият се облачен фронт се бе установил над Филипините. От Манила до Давао на юг всичко беше залято от пороя. Хората гледаха да не излизат от къщи, да не говорим да пътуват по въздуха.

Но освен тези, които ругаеха майката природа, имаше и такива, които се възползваха от нейните капризи. Двайсет и петима смелчаци седяха в момента в студения товарен отсек на винтокрилата машина, способна да превозва до петдесет и петима морски пехотинци. Всички бяха облечени в черни неопренови водолазни костюми. Двайсет и четирима от тях бяха тюлени от ВМС на САЩ, един работеше за ЦРУ.

Дъждът им дойде като истинско спасение, защото позволи на Рап да ускори графика и да стартира акцията по-рано. До падането на вечерния мрак все още оставаха няколко часа, но това вече нямаше значение. Окуражен от лошото време и от последната информация на Коулман, че по всяка вероятност бунтовниците ще изчакат да премине бурята, Рап реши да се възползва от появилия се шанс. Хрумна му да се обади на Кенеди и да й каже, че са започнали, но после размисли. Във Вашингтон сега беше три през нощта, не му се искаше да я буди. Нито пък имаше желание или време да слуша съветите и предложенията на стратезите и политиците от столицата. Само щяха да усложнят мисията. Що се отнася до получаването на официално одобрение, той не се притесняваше. Президентът беше създал прецедент, като разреши провеждането на спасителната операция в началото на седмицата. Съединените щати искаха да си върнат своите граждани невредими, а нападателите щяха да си платят.

Първоначалният план беше да вземат два хеликоптера „Сий Стелиън“, да ги натоварят с командоси и четири гумени лодки тип „Зодиак“, след което да ги спуснат на осем километра от брега, един час след залез-слънце. Когато започна проливният дъжд, Рап се посъветва с пилотите и Джаксън. Според пилотите бурята щеше да маскира пристигането им и те можеха да спуснат диверсантите само на километър и нещо от брега, без опасност да ги чуят или забележат.

Рап и Джаксън едновременно стигнаха до заключението — да оставят лодките и да качат всички хора на един хеликоптер. Този тип операции и бездруго бяха достатъчно сложни. Трябваше да се използва всяка възможност за опростяване. Тези мъже спокойно можеха да избутат надуваемите лодки в бурното море, но те имаха и по-важни задачи. А и когато стигнеха брега, трябваше да загубят немалко време, за да скрият лодките. Разбира се, в сравнение с плуване на дистанция осем километра това беше за предпочитане, но в плана бяха настъпили промени. Километър и нещо плуване за тюлените не беше никакъв проблем.

Един от членовете на екипажа вдигна два пръста. Нямаше смисъл да се опитваш да надвикаш трите турбинни двигателя. Тези, които още не си бяха сложили плавниците, го сториха. След минута задната рампа на хеликоптера се отвори. По заповед на Джаксън мъжете се изправиха.

Друг член на екипажа стоеше при рампата, завързан с обезопасителни ремъци. Той приближи микрофона към устата си и поиска от пилотите да намалят скоростта. Машината забави до десетина километра в час. Не биваше да зависва, за да не се приземят командосите един върху друг. На височина три метра над повърхността пилотите сигнализираха на колегата си отзад да пуска мъжете.

Бойците, с големите черни плавници на краката, скочиха по двойки, като пингвини, във водата. Джаксън и Рап бяха последни.

Хеликоптерът се заиздига, а командосите се подредиха по двойки и в редица заплуваха към брега. Набързо се преброиха и установиха позициите си чрез уредите за спътникова навигация и компасите. Джаксън заповяда да тръгнат.