Винс Флин - Мръсни афери

На сто метра от брега спряха. Не се виждаше нищо освен някаква тъмна сянка, която трябваше да е сушата. Джаксън понечи да изпрати двама от тюлените да разузнаят брега, но Рап го спря и заплува сам. Щом напипа дъното, свали плавниците, закрепи ги на гърба си и си махна маската. Бръкна под яката на неопреновия костюм и издърпа слушалката на защитената срещу подслушване радиостанция. Сетне извади автомата със заглушител от херметичната торба и свали предпазителя.

Монтира на оръжието мерник за нощно виждане AN-PVS17 и след като го включи, набързо огледа с него джунглата. Причините да предпочете мерник пред очилата за нощно виждане бяха две. Първо, с очилата беше по-трудно да се стреля и, второ, много вероятно беше да получи от тях главоболие. По-добре щеше да е да се доверява на очите си, а когато иска да вижда в тъмното, да използва монтирания върху оръжието мерник.

Пороят не преставаше. Шумът от капките сякаш обезсилваше човешките сетива. Рап разчиташе на дъжда да приспи бунтовниците.

След няколко минути реши, че едва ли наблизо има бунтовници от „Абу Саяф“. Двамата тюлени бяха убити, защото някой беше подшушнал на терористите важната информация. Този път той се погрижи да няма изтичане на сведения.

Обади се на Джаксън, че тръгва към вътрешността на острова. Стиснал автомата MP 5 в готовност, излезе от водата, прекоси широката петнайсетина метра пясъчна ивица и се скри сред палмовите дървета. Ослуша се. Тишина. След минута направи още няколко крачки навътре в джунглата, сетне се върна на брега. Доволен, че мястото на десанта е чисто, той нареди и останалите да дойдат.

Няколко минути по-късно от мъглата изплуваха четири глави. Тюлените се изправиха във водата и насочиха оръжията си към джунглата. Зад тях се появиха и останалите облечени в черно командоси. Бойците по двойки пробягаха плажната ивица — някои по-бързо, а други по-бавно, в зависимост от товара си. За по-малко от минута цялата група излезе от морето и се укри сред дърветата.

Установиха охранителен периметър, както беше по план, и мъжете си сложиха камуфлажите и кубинките. Събраха и заровиха плавниците. Оставиха неопреновите костюми под камуфлажните дрехи, за да могат да задържат телесната топлина. Щеше да им се наложи да прекарат цяла нощ под дъжда и макар че температурата беше близо трийсет градуса, влагата неминуемо щеше да изсмуче от командосите жизнената им енергия.

След като се преоблече, Рап си сложи широкопола камуфлажна шапка. От полите на шапката закапаха дъждовни капки. Изведнъж вятърът и дъждът се усилиха. Мич се замисли за Коулман и хората му. Щяха да се измокрят до кости, докато стигнат при тях.

Сетне нагласи микрофона пред устата си, натисна бутона на радиостанцията и каза:

— Страйдър, тук Железния. Чуваш ли ме? Край.

— Железния, тук Страйдър. Къде сте?

— На брега. Тръгваме към вас.

— Време?

Рап огледа мокрия терен.

Пътят, който при нормални условия не би им отнел повече от четирийсет минути, сега можеше да продължи и три часа.

— Ако не се натъкнем на никого, най-много два часа, може и по-малко.

— Ще ви чакаме.

— Каква е обстановката при вас?

— Същата като последния път. Никой не е излизал от лагера.

Рап се изкуши да го пита какво е настроението в групата, но реши, че няма време за губене. Коулман и без това щеше да отговори, че са добре, независимо колко неприятно се чувстват в този порой.

Джаксън се приближи до Рап.

— Водачът ми вече откри пътека. Всички са готови.

Рап кимна и покри микрофона.

— Да тръгваме. — После свали дланта си от микрофона и каза на Коулман: — Страйдър, потегляме. Ще ти се обадя пак след трийсет минути.

Първата група от осем тюлени пое по тясната пътека навътре в гъстата джунгла. Джаксън и втората група, заедно с Рап, ги последваха.

Най-отзад вървеше третата група.

Всичките двайсет и пет тежко въоръжени мъже безшумно изчезнаха сред обилната тропическа в силния дъжд.

Нещо не беше наред. Дейвид отвори очи за секунда. Въздухът беше изпълнен с дим и прах, ушите му пищяха. Не знаеше нито къде се намира, нито какво прави тук. Опита се да седне, но не успя. Отново отвори клепачи. Сякаш всичките му сетива освен зрението бяха изключени, а дори и то беше смътно и неясно.

Обърна глава наляво — нищо. После надясно — сред дима се виждаше огън. Пламъците събудиха паметта му. Беше дошъл в Хеброн за срещата. Куфарчетата бяха пълни с иракски фалшиви долари. Беше се качил заедно с Мохамед Атва в бронираната му кола, след което детонира куфарчетата. По лицето му се плъзна блажена усмивка, когато си спомни изражението на Атва в мига, в който заби ножа във врата му. Само как шурна кръвта! Същинско удоволствие беше да гледаш ужасената физиономия на човек, от чиито изтезания са умрели хиляди.