Винс Флин - Мръсни афери

Зрението му малко се подобри и мъглата изчезна. Опита се да вдигне лявата си ръка, но тя не помръдна. Повтори същото с дясната и успя да я освободи. Вдигна глава и откри, че тялото му е покрито с отломки. Мислите му отново се върнаха към куфарчетата и експлозивите. Техниците от МОСАД сигурно бяха натъпкали повече С 4, отколкото предполагаше. Цялата къща беше изравнена със земята.

Надигна глава и огледа улицата. Половината постройки от едната пресечка на улицата до другата бяха унищожени. Само куфарчетата не са способни да причинят такива щети, помисли си. Тогава си спомни шума. Беше чувал този шум само веднъж преди, но не можеше да го сбърка с нищо друго.

Дейвид се надигна и отново се огледа. Главата страшно го болеше, а и двете му уши звънтяха. Сега, когато се поизправи, имаше възможност да види пълната картина на разрушенията и беше шокиран. Поне още три къщи освен тази, в която се беше провела срещата, бяха превърнати в руини. Тогава осъзна какво се е случило. Не искаше да загиват толкова много невинни хора. Куфарчетата щяха да са напълно достатъчни да свършат работата, но онова копеле Бен Фридман е искал да се презастрахова.

Беше го проследил до срещата. Това не изненада Дейвид. Очакваше го, но не предполагаше, че коварният израелец ще стигне чак дотам. Все пак беше успял да го проследи и се бе постарал никой да не остане жив след срещата, включително и Дейвид. Затова беше изстрелял ракетите. Именно от ракети беше звукът, който чу, преди да изпадне в безсъзнание. Ужасния писък на ракета, носител на смърт и разрушение. Дейвид разчисти камъните от краката си. Там, където черните му панталони бяха изпокъсани, имаше кръв и прах. Той бавно и внимателно се измъкна от развалините и веднага цялото му тяло се изпълни с болка.

Ушите му още пищяха. Потърси линейка наоколо, но не видя такава. Може би експлозията беше увредила слуха му. Левият крак не му се подчиняваше. Закуцука към останките от една паркирана кола.

Разрушенията бяха огромни. Онези къщи, които не се бяха срутили, бяха в пламъци. Броят на невинните жертви щеше да е огромен. Време беше да се маха оттук. Не искаше да отговаря на неприятните въпроси — нито на израелците, нито на палестинците. Докато се влачеше по тротоара, му хрумна блестяща мисъл. Бен Фридман вече го смяташе за мъртъв. Може би нямаше да е лошо да се възползва от това обстоятелство.

Ускори крачка. Потръпваше от болка всеки път когато стъпеше върху ранения си крак. През дима и праха забеляза една жена, която вървеше към него с празно изражение на лицето. Когато се изравниха, разбра какво държи жената.

Безжизненото телце на това невинно дете щеше да го навестява насън до края на дните му.

Мирът си има цена, оправда се Дейвид пред себе си. Продължи да си го повтаря, докато се отдалечаваше от сцената на опустошението. Някой ден Бен Фридман щеше да плати за безчувствената си бруталност. Не трябваше да става така. Децата не биваше да умират. Дейвид знаеше много добре как да уязви този човек. Само трябваше да стигне до Америка. Тогава щяха да се случат поредица от събития, които в крайна сметка да доведат до раждането на палестинска държава и до края на Бен Фридман.

Основно правило е, че когато времето е лошо, хората си седят на сухо.

Сто осемдесет и двама кандидати обаче, лишавани от сън дни наред, облечени в мокри, покрити с пясък униформи, не спираха да тичат.

Повечето от тях можеха да издържат физическите натоварвания. Учебните изисквания бяха високи, но не и непосилни. Никой от курсантите вече не обръщаше внимание на обидите и предизвикателствата на инструкторите. Само че общият ефект от всичко това си казваше своето.

Когато дойдеше време за „адската седмица“, тюлените вече обикновено се намираха в крайно изтощение. Телата им бяха отекли и ги боляха, нервите им бяха опънати. Бяха на границата да изгубят здравия си разсъдък. Лишаваха ги от сън и топлина, а когато на човешкото тяло му липсват тези две неща, хората започват да вършат странни и непредвидими работи.

В такива моменти мнозина се отказваха и биеха камбаната — знак, че искат доброволно да прекратят курса. За обикновения гражданин дори събуждането в два през нощта на цялата група чрез дрънчене с капаци от боклукчийски кофи е достатъчно жестоко. Но като прибавим тази подробност, че мъжете си бяха легнали само половин час преди това и че за три дни не им се събираше повече от час сън — обучението изглеждаше направо нечовешко.