Реймънд Чандлър - Неприятностите са моя бизнес

Налях по още едно, с което бутилката свърши. Пак седнах.

— Смяташ, че тия двамата дебнеха господин Джералд, така ли?

— Защо не? Обикновено го карам у дома по това време. Днес не го карах. Имаше страшен махмурлук и излезе късно. Ти си ченге, знаеш всичко, нали?

— Кой ти каза, че съм ченге?

— Никой, но ченгетата винаги задават сума въпроси.

Поклатих глава.

— Не. Зададох ти само шест. Твоят шеф ти оказва голямо доверие. Сигурно ти е споменал нещо.

Брюнетът кимна, усмихна се леко и отпи от чашата.

— Цялата работа е съвсем ясна — рече той. — Тези момчета влязоха в действие, когато колата зави по алеята. Не знам защо, но ми се струва, че нямаха намерение да убиват. Искаха просто да ни сплашат. Само че малкият беше мръднал.

Погледнах веждите на Джордж. Хубави черни вежди, лъскави като конски косми.

— Не е в стила на Марти Естел да си избира такива помощници — рекох.

— Така е. Може би точно затова ги е избрал.

— Умен си. Ще се разберем двамата. Но убийството на дребния усложнява нещата. Какво смяташ да правиш?

— Нищо.

— Добре. Ако се доберат до теб и го свържат с револвера ти, ако все още е у теб, което не ми се вярва, предполагам, че работата ще се размине като опит за грабеж. Има само едно нещо.

— Какво? — Джордж допи втората си чаша, остави я встрани, запали цигара и се усмихна.

— Много трудно е да различиш колата отпред… и то нощем. Дори при всичките тези фарове. Би могло да бъде случаен посетител.

Той сви рамене и кимна.

— Но ако е било само за паника, още по-добре. Защото ще се разчуе и старият ще се досети кой ги е пратил… и защо.

— Ей, ти наистина си умен — възхитих се аз и точно тогава телефонът иззвъня.

Беше глас на английски иконом, с перфектно произношение и педантичен; уведоми ме, че ако аз съм господин Филип Марлоу, господин Джийтър желае да говори с мен. Гласът на Джийтър прозвуча веднага и за една бройка да ме вледени.

— Явно няма да си изпотрошите краката от бързане, за да изпълните нарежданията — излая той. — Или този мой шофьор…

— Не, той пристигна, господин Джийтър — рекох. — Но преживяхме малка неприятност. Джордж ще ви разкаже.

— Млади човече, когато искам нещо да бъде свършено…

— Слушайте, господин Джийтър, днес ми се насъбра доста. Вашият син ме фрасна по ченето, паднах и си нараних главата. Когато полумъртъв се довлякох до квартирата си, пипнаха ме двама юначаги с револвери, които ми наредиха да зарежа случая Джийтър. Полагам всички усилия, но се чувствам малко изтощен, така че не ме плашете.

— Млади човече…

— Чуйте — рекох сериозно, — ако искате да диктувате всички правила в играта, оправяйте се сам. Или може да си спестите доста пари и да наемете, някой, който да изпълнява нарежданията ви. Аз държа да имам свобода на действието. Тази вечер при вас идваха ли ченгета?

— Ченгета ли? — повтори той раздразнено. — Искате да кажете „полицаи“.

— Точно така, полицаи.

— И защо са ми тези полицаи? — почти изръмжа той.

— Преди половин час пред вратата ви имаше труп. „Труп“ ще рече мъртъв човек. Той е съвсем дребен. Можете да го сметете, ако ви пречи — побира се на една лопата.

— Боже мой! Сериозно ли говорите?

— Да. Нещо повече — той стреля по Джордж и по мен. Разпозна колата. Сигурно е причаквал сина ви, господин Джийтър.

Настъпи неловка тишина.

— Струва ми се, че казахте мъртвец. — Гласът на господин Джийтър прозвуча много студено. — А сега казвате, че стрелял по вас.

— Това стана, докато още не беше умрял — уточних аз. — Джордж ще ви обясни. Джордж…

— Идвайте тук веднага! — кресна ми той по телефона. — Веднага, чувате ли? Моментално!

— Джордж ще ви обясни — рекох тихо и затворих. Джордж ме изгледа студено. Стана и нахлупи фуражката си.

— Добре, приятел. Някой ден може да ти го върна тъпкано. — Запъти се към вратата.

— Нямаше как. От него зависи. Той трябва да решава.

— Глупости — подхвърли през рамо Джордж. — Не си чеши езика, ченге. Тия, дето ги дрънкаш, хич не ми минават.

Отвори вратата, излезе и я затвори, а аз останах с телефона в ръка и със зяпнала уста, в която освен език и неприятен вкус нямаше нищо.

Отидох в кухнята и разклатих бутилката шотландско, но беше празна. Отворих друга с ръжено и отпих, но ми киселееше. Нещо ме човъркаше. Имах чувството, че още доста време ще продължи да ме човърка.

Трябва да бяха изпуснали Джордж за една бройка. Чух, че асансьорът се изкачва отново — почти веднага след като беше спрял долу. По коридора все по-близо отекваха тежки стъпки. Някой удари с юмрук по вратата. Отидох и отворих.