Реймънд Чандлър - Неприятностите са моя бизнес

Фоайето си беше същото. Светлосиният килим все така гъделичкаше глезените ми, докато изгазя по него до рецепцията, същият блед служител подаваше ключа на две жени с конски физиономии, в костюми спортна кройка, а когато ме видя, пак премести тежестта върху левия си крак. Вратата в дъното на рецепцията се отвори и оттам изхвръкна дебелият сладострастен Хокинс със същата, както ми се стори, угарка от пура в устата.

Бързо дойде при мен, този път ме дари с широка сърдечна усмивка и ме хвана под ръка.

— Тъкмо човекът, когото се надявах да видя — изкудкудяка той. — Хайде да идем горе за малко.

— Какво става?

— Какво ли? — Усмивката му се разшири колкото вратата на гараж. — Нищо няма. Оттук.

Напъха ме в асансьора, рече „Осмият!“ с мазен и жизнерадостен глас, понесохме се нагоре, излязохме и тръгнахме по коридора. Хокинс имаше здрава ръка и знаеше как да стиска. Беше ме заинтригувал вече, затова му се размина. Той натисна звънеца до вратата на госпожица Хънтрес, отвътре запяха камбаните на „Биг Бен“, вратата се отвори и пред мен застана мъж с безизразна физиономия, бомбе и смокинг. Дясната му ръка беше в джоба на смокинга, изпод бомбето стърчаха проскубани вежди, а под тях надничаха очи, изразителни колкото да изрече едно:

— Да?

— Водя компания за шефа — многословно рече Хокинс. — Каква компания?

— Нека и аз да кажа нещо — обадих се аз. — Компания с ограничена отговорност. Дай ми ябълката.

— К’во? — Веждите му зашаваха насам-натам, брадичката му щръкна напред. — Не се поднасяме, надявам се.

— Хайде, хайде, господа… — започна Хокинс. Чу се глас зад мъжа с бомбето:

— Какво има, Шиши?

— Въртят го на шиш — обадих се аз.

— Слушай, глупако…

— Хайде, хайде, господа…

— Няма нищо — подхвърли през рамо дебелакът, сякаш замяташе ласо. — Хотелският детектив е качил тук един, който разправя, че е от някаква компания.

Влязохме. Първо аз, после Хокинс, а Шиши се лепна чевръсто зад нас. Нахълтахме вътре толкова плътно един до друг, че трябва да сме изглеждали като трипластов сандвич.

Госпожица Хънтрес не беше в стаята. Газовата камина не гореше. Във въздуха все още витаеше мирис на сандалово дърво, примесен с цигарен дим.

До канапето стоеше мъж, с ръце в джобовете на синьо палто от камилска вълна, чиято яка беше вдигната до черната му шапка. Върху палтото небрежно бе преметнат шал. Стоеше неподвижен, а от цигарата в устата му се виеше дим. Беше висок, чернокос, изискан, опасен. Стоеше и мълчеше. Хокинс се примъкна до него.

— Това е човекът, за когото ви разправях, господин Естел — задърдори Хокинс. — Дойде по-рано днес и каза, че вие го пращате. Метна ме, така да се каже.

— Дай му една десетачка, Шиши.

Бомбето измъкна отнякъде лявата си ръка и в нея имаше банкнота. Подаде я на Хокинс, който я взе и се изчерви.

— Не е необходимо, господин Естел. Все пак много благодаря.

— Да те няма!

— Какво? — Хокинс изглеждаше потресен.

— Чу го — рече Шиши опърничаво. — Да не искаш да излезеш със задника напред?

Хокинс се изпъна.

— Трябва да пазя клиентите. Знаете как е, господа. Човек с моята работа…

— Изчезвай! — процеди Естел.

Хокинс се обърна и излезе бързо и безшумно. Вратата щракна леко след него. Шиши погледна натам, сетне мина зад мен.

— Виж дали има оръжие, Шиши.

Бомбето провери дали съм въоръжен. Все лугера и се отдръпна. Естел погледна нехайно пистолета, сетне и мен. В очите му се четеше равнодушна неприязън.

— Казваш се Филип Марлоу, а? Частен детектив.

— И какво от това? — рекох.

— На някой ще му отъркат лицето в нечий под — хладно изрече Шиши.

— А, я запази тия глупости за котелното — рекох. — Писна ми от нахакани типове тая вечер. Казах „какво от това“ и толкоз.

Марти Естел като че ли се поразвесели.

— По дяволите, не се горещи. Трябва да се грижиш за приятелите си все пак. Ясно ти е кой съм. Е, добре, разбрах за какво си говорил с госпожица Хънтрес. А и зная нещо за теб, което ти не знаеш, че зная.

— Хубаво — рекох. — Тоя дебел мърльо Хокинс ми прибра една десетачка, за да ме пусне тук днес следобед, хем знаеше прекрасно кой съм, а току-що прибра десетачка и от твоя Шиши, задето ме прекара. Върни ми пистолета и кажи влиза ли ти в работата моята работа.

— И още как. Първо, Хариет я няма. Чакаме я, защото се случи нещо. Но не мога да се бавя повече. Чака ме работа в клуба. Та за какво си дошъл тоя път?

— Търся момчето на Джийтър. Тая вечер стреляха по колата му. Отсега нататък ще трябва някой да го пази.