Реймънд Чандлър - Неприятностите са моя бизнес

— Той е хитрец. Хвърлил го е под бара в кръчмата на Ливай — подметна Сиболд.

— Никога не съм имал тоя калибър — рекох. — Ако някой се нуждае от такова оръдие, по-добре да използва кирка.

Финлисън ме изгледа намръщено и преброи пръстите си. Сетне въздъхна дълбоко и изведнъж взе да разговаря човешки с мен.

— Е, аз съм просто един тъп полицай. Всеки може да ми скъса ушите, без дори да се усетя. Но стига дивотии, да поговорим сериозно. Тоя Фриски са го намерили мъртъв след анонимно обаждане по телефона до полицейския участък в западния район на Лос Анджелис. Мъртъв пред дома на някой си Джийтър, собственик на сума ти компании за инвестиции. Човек като Фриски не му върши никаква работа, тъй че той едва ли има пръст в убийството. Прислугата там не е чула нищо, нито пък прислугата в четирите съседни къщи. Фриски лежи на улицата и някой е прегазил крака му, но е умрял от куршум — улучили са го в лицето с четирийсет и пет калибров. Полицията в западния район едва започнала обичайните в такива случаи проучвания, когато някакъв тип звъни в централата и казва да уведомят отдел „Убийства“, че ако искат да знаят кой е очистил Фриски Лейвън, да питат едно частно ченге на име Филип Марлоу, дал там адрес и тъй нататък, после бързо затворил. Добре. Получавам от централата тия сведения, а за Фриски знам колкото и за дупката си в чорапа, но питам в картотеката и не щеш ли, имат го заведен. Тъкмо преглеждам данните, ето че идва съобщението от западния район и описанието доста добре пасва. Умуваме, излиза, че е така, и шефът ни нарежда да наминем насам. Това и правим.

— Добре дошли — рекох. — Ще пийнете ли нещо?

— Можем ли да претърсим бърлогата ти, ако приемем почерпката?

— Разбира се. Нишката е добра — имам предвид телефонното обаждане, но само ако поработите шест месеца по нея.

— Мина ни вече през ум — изръмжа Финлисън. — Поне сто души са могли да пречукат тоя мръсник, а на двама-трима от тях да им хрумне, че ще е хубава шега да го лепнат на теб. Интересувахме се тъкмо от тия двама-трима. Поклатих глава.

— Никакви идеи, а?

— Не го ли бива само за шегички? — подметна Сиболд. Финлисън се надигна тромаво. — Е, налага се да поогледаме.

— Може би трябваше да вземем разрешително за обиск — обади се присмехулно Сиболд.

— Не бива да се бия с този човек, нали? — попитах Финлисън. — Добре ли ще бъде да го оставя да остроумничи и просто да запазя спокойствие?

Финлисън погледна към тавана и рече студено:

— Жена му го напусна онзи ден. Гледа да избие чивия, както се вика.

Сиболд пребледня и ядно закърши ставите на пръстите си. После се изсмя и стана.

Заловиха се за работа. Десетина минути отваряне и затваряне на чекмеджета, надничане зад етажерки и под възглавници на кушетки, спускане на леглото, проверка на хладилника и на кофата за смет им дойде до гуша. Върнаха се и пак седнаха.

— Щуротии — рече Финлисън. — Може някой да е взел името ти от указателя. Всичко е възможно.

— Сега ще донеса нещо за пиене.

— Аз не пия — озъби се Сиболд. Финлисън скръсти ръце на корема си.

— Това не значи, че ще го излеем в саксията, синко.

Налях три чаши и сложих двете до Финлисън. Той отпи половината от едната и погледна тавана.

— Занимавам се и с друго убийство — рече замислено. — Човекът е от твоя бранш, Марлоу. Един дебелак от „Булеварда на залеза“. Казва се Арбогаст. Да си чувал за него?

— Мислех, че е графолог — рекох.

— Разкриваш служебна тайна — студено упрекна своя колега Сиболд.

— Да бе. Служебна тайна, която вече се появи в сутрешния вестник. Арбогаст е бил прострелян три пъти с револвер калибър двайсет и две. А с такъв грешка няма. Да познаваш някой, който използва тоя вид оръжие?

Стиснах здраво чашата и бавно отпих голяма глътка. Не предполагах, че Восъчния нос е толкова опасен, но знае ли човек…

— Познавах — рекох бавно. — Един убиец на име Ал Тесилоре. Но той лежи във Фолсъм. Използваше колт. Финлисън допи първата чаша, обърна втората почти за същото време и стана. Сиболд го последва, все още ядосан. Финлисън отвори вратата.

— Хайде, Бен. — Излязоха.

Чух стъпките им по коридора, асансьорът пак задрънча надолу. На улицата потегли кола, ръмженето й затихна в нощта.

— Клоуни като ония не убиват — рекох аз високо. Но, изглежда, убиваха.

Почаках петнайсет минути, преди да изляза пак. Докато чаках, телефонът иззвъня, но не го вдигнах.

Подкарах към „Ел Милано“ и пообиколих доста време, за да се убедя, че не ме следят.