Реймънд Чандлър - Неприятностите са моя бизнес

Единият беше в кафяв, другият в син костюм, и двамата едри, мускулести, умиращи от скука.

Първият вдигна луничавата си ръка и килна шапката на тила си, сетне рече:

— Ти ли си Филип Марлоу?

— Аз.

Вкараха ме заднишком в стаята почти без да помръднат. Мъжът в синия костюм затвори вратата. Онзи в кафявия протегна длан и ми показа полицейска значка.

— Лейтенант Финлисън от отдел „Убийства“ към Централното управление. Това е Сиболд, партньорът ми. Ние сме чудесни момчета, с които игра не бива. Чуваме, че си чевръст с пищова.

Сиболд си свали шапката и приглади прошарената си коса. Запъти се безшумно към кухнята. Финлисън приседна на стола и почука брадичката си с палец, чийто нокът беше дебел като кубче и жълт като хардал. Беше по-възрастен от Сиболд и не толкова хубав. Имаше размъкнатия вид на стар полицай, комуто не е провървяло много. Седнах и попитах:

— Какво разбираш под „чевръст с пищова“?

— Да стреляш по хората, така го разбирам.

Запалих цигара. Сиболд излезе от кухнята и се запъти към дрешника зад сгъваемото легло.

— Чуваме, че имаш разрешително на частен детектив — рече тежко Финлисън.

— Така е.

— Показвай.

Протегнах ръка. Подадох му портфейла си. Той го прерови и ми го върна.

— Имаш ли оръжие?

Кимнах. Пак протегнах ръка. Сиболд излезе от дрешника. Финлисън подуши лугера, извади пълнителя, освободи затвора и насочи оръжието така, че през отвора за пълнителя се виждаше задният край на цевта. Присви очи и надникна в дулото. Подаде пистолета на Сиболд. Той направи същото.

— Мисля, че не е стреляно с този — рече Сиболд. — Чист е, но не особено. Изключено е да е почистен през последния час. Има малко прах.

— Правилно.

Финлисън вдигна от килима изхвърления при освобождаването на затвора патрон, постави го в пълнителя и го щракна на мястото му. Подаде ми пистолета. Пъхнах го пак под мишницата.

— Излизал ли си някъде тази вечер? — попита той.

— Не ми обяснявай цялата фабула — рекох. — Имам само няколко реплики.

— Умник — отбеляза безизразно Сиболд. Оправи си пак косата и отвори едно от чекмеджетата на бюрото. — Пада си по шегите. Парче хуморист си пада. Обичам ги такива… с палката си ги обичам.

Финлисън въздъхна.

— Излизал ли си тази вечер?

— Разбира се. Щъках през цялото време. Защо?

Той подмина въпроса ми.

— Къде ходи?

— Вечерях навън. Излизах един-два пъти по работа.

— Къде?

— Съжалявам, момчета. Всеки занаят си има своите тайни.

— Идвали са гости — обади се Сиболд, като вдигна чашата на Джордж и я подуши. — Скоро, няма и час.

— Не си чак такъв експерт — рекох кисело.

— Да си пътувал с голям кадилак? — продължи да ми досажда Финлисън, поел дълбоко дъх. — В западна посока?

— Водих се в крайслер… по посока към „Вайн стрийт“.

— Май ще бъде най-добре да го вземем с нас — рече Сиболд, разглеждайки ноктите си.

— Най-добре ще бъде да прескочите тия полицейски номера и да ми кажете какво ви яде. С полицаите се погаждам… освен когато се държат така, сякаш законът е само за гражданите.

Финлисън ме изгледа. Не му направи впечатление нищо, което бях казал досега, нито пък думите на Сиболд. Беше си наумил нещо и се държеше здраво за него.

— Да познаваш един дребен мръсник на име Фриски Лейвън? — попита с въздишка. — Бил е джебчия, после разбрал, че ако се прави на хахо, законът не го лови. Действа така горе-долу от дванайсет години. Носи оръжие и се прави на луд. Но престанал със своите номера към седем и половина тази вечер. Мъртъв е, застрелян в главата.

— Не съм и чувал за него — рекох.

— А да си пречукал някого тази вечер?

— Трябва да погледна в бележника си.

Сиболд се наведе учтиво към мен.

— Искаш ли да ти перна един през устата? — осведоми се той. Финлисън протегна рязко ръка.

— Стига, Бен. Стига. Слушай, Марлоу. Струва ми се, че зле я подхванахме. Не става дума за предумишлено убийство. Може да е станало неволно. Привечер са пречукали тоя Фриски Лейвън на „Калвело драйв“ в Бел Еър. Навън, насред улицата. Никой нищо не е видял или чул. Та искаме да разберем едно-друго.

— Добре де — изръмжах. — На мен това какво ми влиза в работата? И кажи на тоя акордьор да ми се маха от главата. Има хубав костюм и чисти нокти, но разчита твърде много на значката си.

— Майната ти — рече Сиболд.

— Имахме едно странно обаждане по телефона — продължи Финлисън — и то е свързано с теб. Не мисли, че просто си придаваме важност. Търсим един револвер, калибър четирийсет и пет. Още не е сигурно каква марка.