Реймънд Чандлър - Неприятностите са моя бизнес

След час и половина се чувствах прекрасно, само дето още не ми беше хрумнало нищо. Просто ми се спеше.

Събуди ме резкият звън на телефона. Бях задрямал на стола, което беше голяма грешка, защото се събудих с усещането, че устата ми е пълна с трици, имах ужасно главоболие, подутина на тила и друга на бузата, и двете не по-големи от мушмула, но тъй или иначе, боляха. Чувствах се като ампутиран крак.

Допълзях до телефона, стоварих се на един стол край него и вдигнах слушалката. Гласът отсреща цедеше ледени шушулки.

— Господин Марлоу? Обажда се господин Джийтър. Струва ми се, че се видяхме тази сутрин. Боя се, че се държах малко сковано с вас.

— И аз съм малко вдървен. Синът ви ме халоса по мутрата. Искам да кажа, доведеният ви син или осиновеният… или какъвто ви се пада там.

— И доведен, и осиновен. Наистина ли? — В гласа му долових интерес. — А къде го видяхте?

— В апартамента на госпожица Хънтрес.

— А, разбирам. — Настъпи внезапно затопляне. Ледените шушулки се разтопиха. — Много любопитно. И какво каза госпожица Хънтрес?

— Хареса й. Хареса й как той ме халоса по мутрата.

— Разбирам. А защо го направи?

— Тя го беше накарала да се скрие. Той подслуша част от разговора ни. Не му допадна.

— Разбирам. Мисля, че може би трябва да й дадем известна сума за нейното съдействие — не голяма, разбира се. Искам да кажа, ако е готова да съдейства.

— Цената е петдесет хилядарки.

— Страхувам се, че не ви…

— Не си правете оглушки — изръмжах. — Петдесет хиляди долара. Петдесет хилядарки. Предложих й петстотин — като шега.

— Вие май гледате на тази работа доста лекомислено — озъби се той на свой ред. — Не съм свикнал така и не ми харесва.

Прозинах се. Не ми пукаше дали се държа възпитано, или не.

— Слушайте, господин Джийтър, много си падам по грубите шеги, но все пак гледам да не се препъна. А в нашия случай стават някои доста необичайни неща. Например преди малко двама гангстери ме причакаха в моя апартамент и ме посъветваха да зарежа случая „Джийтър“. Не виждам защо играта трябва да загрубява дотам.

— Боже мой! — в гласа му звучеше изумление. — Смятам, че е най-добре незабавно да дойдете у дома и да поговорим. Ще ви изпратя колата си. Можете ли да тръгнете веднага?

— Да. Но мога да дойда и с моята кола. Аз…

— Не. Пращам ви моята с шофьор. Казва се Джордж, изцяло разчитайте на него Той ще пристигне след двайсетина минути.

— Добре — рекох. — Тъкмо ще имам време да си пийна вместо вечеря. Кажете му да паркира в пресечката. — Затворих телефона.

След като взех горещ и студен душ и облякох чисти дрехи, се почувствах по-порядъчен. Обърнах две чаши, този път малки, облякох пардесюто и слязох на улицата. Колата вече ме чакаше. Видях я спряла доста навътре в съседната пресечка. Изглежда, беше нов, току-що пуснат модел. Имаше големи предни фарове, два жълти за мъгла, прикачени към предната решетка, и допълнителни, не по-малки от обикновените. Приближих изотзад, спрях и от сянката излезе висок плещест мургав мъж, който с привично движение хвърли угарката зад гърба си. Носеше лъскави гамаши и брич.

— Господин Марлоу? — козирува с ръка в ръкавица.

— Да — рекох. — Свободно. Значи това е колата на стария Джийтър.

— Една от колите. — Самоуверен глас, който можеше да прозвучи и нахакано.

Отвори ми задната врата, аз влязох и потънах в седалката, а Джордж седна зад волана и подкара лимузината. Тя се отлепи от тротоара и зави зад ъгъла; не вдигаше повече шум от банкнота в портфейл. Поехме на запад. Уж се движехме в потока от коли, а изпреварвахме всички. Минахме през сърцето на Холивуд в западната му част, продължихме до крайбрежния булевард, потопихме се в неговото великолепие, а после в спокойствието на Бевърли Хилс, където ездитната алея пресича булеварда.

Бързо прекосихме Бевърли Хилс, мярнахме далечните светлини на университетските сгради и свърнахме на север от Бел Еър. Заизкачвахме се по дълги тесни улици без тротоари, с високи зидове и големи врати. В ранната вечер от разкошните жилища блестяха светлини. Всичко бе застинало. Чуваше се само лекото съскане на гумите по твърдата настилка. Свихме наляво и аз зърнах табелка с надпис „Калвело драйв“. Джордж се канеше да направи широк завой наляво пред високи порти от ковано желязо, когато се случи нещо.

Точно до вратите внезапно блеснаха фарове, клаксон прониза тишината, чу се ревът на форсиран двигател. Някаква кола се устреми право към нас. Джордж рязко изви волана, натисна спирачките и свали дясната си ръкавица — всичко това наведнъж. Фаровете на колата пред нас залъкатушиха.