Реймънд Чандлър - Неприятностите са моя бизнес

Другият беше дребен гангстер, подобен на териер, с четинеста червеникава коса, без шапка, с воднисти безизразни очи, уши като на прилеп и малки крака в мръсни бели гуменки. Държеше автоматичен пистолет, който изглеждаше твърде тежък за него, но явно му беше приятно да го стиска в ръце. Дишаше шумно през отворената си уста и миризмата, която бях подушил, идеше на вълни от него — ментол.

— Ей, ти, горе ръцете — рече той.

Вдигнах ръце. Не можех да сторя нищо друго. Дребосъкът ме заобиколи и застана отстрани.

— Кажи, че няма да ни се размине — озъби се той.

— Няма да ви се размине — повторих.

Високият продължаваше да се хили и носът му беше все такъв восъчен. Дребният се изплю на килима. Доближи, хилейки се злобно, и замахна с пистолета към брадата ми.

Отбягнах удара. Обикновено в такива обстоятелства човек трябва да кротува. Но сега бях в приповдигнато настроение. Светът беше в краката ми. Можех да помета цели банди, с патлаците им и прочие. Пипнах го за гърлото, дръпнах го силно към себе си, стиснах малката ръка с пистолета и го избих на пода. Мина лесно. Само дето дъхът му беше неприятен. От устата му потекоха слюнки. Запсува.

Високият стоеше, хилеше се и не стреляше. Не помръдна. Стори ми се, че в очите му се мярна тревога, но нямах време за анализи. Наведох се над дребния, без да го пускам, и вдигнах пистолета от пода. Това беше грешка. Трябваше да извадя моя.

Оттласнах го от себе си; той се блъсна в един стол, падна и яростно го зарита. Високият се кикотеше.

— Патлакът няма ударник — каза той.

— Слушай — рекох сериозно, — пълен съм с хубаво уиски и ми се ще да тръгна и да върша работа. Не ми губете времето. Какво искате от мен?

— Казвам ти, няма ударник — повтори Восъчния нос. — Виж сам. Никога не позволявам на Фриски да носи зареден патлак. Много е буен. А ти добре пипаш с ръцете, приятел. Не може да ти се отрече.

Фриски седна на пода, изплю се пак на килима и се засмя. Насочих дулото на големия пистолет към пода и натиснах спусъка. Чу се само щракане, но по тежестта ми се стори, че в пистолета има патрони.

— Няма да ти направим нищо — рече Восъчния нос. — Този път. Може би другия път. Кой знае? Може пък да излезеш сговорчив. С една дума, остави на мира младия Джийтър. Разбираш ли?

— Не.

— Няма ли?

— Не, не разбирам. Кой е младият Джийтър?

Восъчния нос остана невъзмутим. Разклати леко дългия револвер.

— Трябва да си оправиш паметта, приятел, а също и вратата. Съвсем лесно беше. Фриски я отвори с дъха си.

— Не ме учудва — рекох.

— Дай ми патлака — кресна Фриски. Беше станал от пода, но този път притесняваше партньора си, а не мен.

— Престани, глупчо — каза високият. — Трябва само да кажем нещо на човека. Няма да го застрелваме. Не днес.

— Как не! — озъби се Фриски и се опита да измъкне колта от ръката на Восъчния нос. Той го отблъсна без особени усилия, но този антракт ми позволи да прехвърля големия пистолет в лявата си ръка и да измъкна моя лугер. Насочих го към Восъчния нос. Той кимна, не изглеждаше притеснен.

— Фриски няма родители — рече тъжно. — Разрешавам му да се мотае с мен. Не му обръщай внимание, освен ако не те ухапе. А сега си тръгваме. Ясно ти е. Остави младия Джийтър на мира.

— Имаш насреща си лугер — обадих се аз. — Кой е младият Джийтър? Може би трябва да поканим и някой полицай, преди да си тръгнете.

Той се усмихна отегчено.

— Господине, нося тая играчка, защото умея да стрелям. Ако мислиш, че можеш да ме изпревариш, опитай.

— Добре — казах. — Познаваш ли някой си Арбогаст?

— Срещам се с толкова много хора. — Той пак се усмихна отегчено. — Може би да, може би не. Довиждане, приятел. Остани си със здраве.

Закрачи към вратата, като се придвижваше малко извърнат и ме държеше под прицел, а аз пък него, и въпросът беше просто кой ще стреля пръв и по-точно и дали изобщо си струва да се стреля, и дали можех да уцеля каквото и да било след такова количество хубаво, сгряващо уиски. Оставих го да си отиде. Не ми приличаше на убиец, но можеше и да бъркам.

Малкият се възползва от това, че го бях забравил, и пак ми се нахвърли. Изтръгна големия си пистолет от лявата ми ръка, стрелна се към вратата, изплю се на килима и се изниза. Восъчен нос, издадена брадичка, отегчена физиономия. Нямаше да го забравя.

Той затвори безшумно вратата, а аз останах да глупея, стиснал пистолета. Чух как асансьорът се изкачи, слезе и спря. Продължих да стоя неподвижно. Марти Естел едва ли би наел двама подобни смешковци, за да сплаши някого. Замислих се, но с мислене не стигнах доникъде. Сетих се, че все още имам половин бутилка уиски, и се оттеглих с нея на заседание при закрити врати.