Реймънд Чандлър - Бей Сити Блус

От вътрешността на къщата долетяха глухи стъпки. Ключалката изщрака и в сянката на вратата се появи фигура с тежък „Колт“ в ръката. Човекът имаше изключително сполучлив прякор. Огромната му широка челюст стърчеше напред като решетка на локомотив. Беше по-едър от Де Спейн, къде-къде по-едър.

— Казвай какво има! — нареди той и заотстъпва назад.

Де Спейн, който беше отпуснал ръце надолу, празни и с обърнати навън длани, пристъпи спокойно върху левия си крак и ритна Голямото чене в слабините — просто така, без ни най-малко да се двоуми, и срещу насочения пистолет.

Голямото чене все още се бореше с болката, когато извадихме пистолетите си. Дясната му ръка се опитваше да натисне спусъка и да задържи пистолета изправен. Болката заглушаваше всичко друго, освен желанието да се превие на две и да изкрещи. Вътрешната борба му отне частица от секундата и той не успя нито да гръмне, нито да изкрещи, когато го връхлетяхме. Де Спейн го цапардоса по главата, а аз през дясната китка. Изпитвах страстно желание да го фрасна по ченето — то просто ме омайваше — но китката бе най-близо до пистолета. Оръжието се отпусна, мъжището също се отпусна, почти толкова внезапно, после политна към нас. Хванахме го и го задържахме, зловонният му дъх опари лицата ни. Сетне коленете му поддадоха и ние се строполихме отгоре му в коридора.

Де Спейн изпъшка, изправи се и затвори вратата. Претърколи огромния, стенещ, почти изпаднал в несвяст мъж, изви ръцете му зад гърба и ги закопча с белезниците.

Тръгнахме по коридора. Стаята вляво беше слабо осветена от настолна лампичка, покрита с вестник. Де Спейн вдигна вестника и двамата се взряхме в жената върху леглото. Поне не я беше убил. Лежеше облечена в тънка пижама, с широко отворени, втренчени очи, почти обезумяла от страх. Устата, китките, глезените и коленете й бяха облепени с лейкопласт, а от ушите й стърчаха краищата на големи тампони памук. Иззад петсантиметровата лепенка върху устата й излизаше глухо бълбукане. Де Спейн леко наклони лампата. Лицето й беше на петна. Имаше изрусена коса, тъмна около корените, и измършавяло скулесто лице.

— Аз съм полицай — каза Де Спейн. — Вие ли сте госпожа Греб?

Жената потръпна и погледна агонизиращо. Издърпах памука от ушите й и рекох:

— Опитай отново.

— Вие ли сте госпожа Греб?

Де Спейн хвана края на лейкопласта върху устата й. Очите й премигаха, той рязко дръпна и незабавно затъкна устата й с ръка. Стоеше така, надвесен над жената, с лейкопласта в лявата ръка — огромен мургав полицай с безизразна мутра и нерви на бетонобъркачка.

— Обещавате ли да не пищите? — рече.

Жената кимна с усилие и той махна ръката си.

— Къде е Греб? — попита и отлепи останалия лейкопласт от тялото й.

Тя преглътна, хвана се за челото с ръка, чиито нокти аленееха, и поклати глава.

— Не знам. Не се е прибирал.

— Какво приказвахте с оная горила?

— Нищо — глухо отвърна жената. — Звънна се, отворих и оня звяр ме сграбчи. После ме завърза и попита къде е мъжът ми. Отговорих му, че не знам, и той ми удари няколко шамара, но след малко, изглежда, ми повярва. Попита ме защо не е взел колата и аз му казах, че винаги ходи пеша на работа, не взема колата. След това просто седеше в ъгъла и не мърдаше, нито говореше, дори не пушеше.

— Обажда ли се по телефона?

— Не.

— Виждала ли сте го преди?

— Не.

— Облечете се — каза Де Спейн. — Трябва да отидете при някои приятели да прекарате остатъка от нощта.

Тя се втренчи в него, бавно седна на леглото и разроши косата си. После устата й се отвори и Де Спейн пак я запуши с ръка.

— Стига — рязко каза той. — Нищо не му се е случило. Поне доколкото знаем, но сигурно няма да ви дойде като гръм от ясно небе, ако му се случи нещо.

Жената бутна ръката му, стана от леглото, приближи се до шкафа и извади шише уиски. Отвинти капачката и отпи от бутилката.

— Да — каза със силен, дрезгав глас. — А вие какво щяхте да правите, ако за всеки припечелен цент трябваше да се умилквате около докторската пасмина? Да не говорим, че и така центовете са дяволски малко. — Тя отпи още веднъж.

— Сигурно щях да подменям кръвни проби — отвърна Де Спейн.

Жената се втренчи в него безизразно. Той ме погледна и вдигна рамене.

— А може да е морфин — добави. — Може би продава по малко от „прашеца на щастието“. Но трябва да е дяволски малко, като гледам как живеете.

Той презрително огледа стаята.

— Обличайте се, госпожо.

Излязохме навън и затворихме вратата. Де Спейн се надвеси над Голямото чене, който лежеше на пода по гръб, леко извърнат настрани. Мъжагата стенеше непрестанно с отворена уста, нито съвсем в безсъзнание, нито много наясно какво става наоколо. Де Спейн, все още надвесен над него в мътната светлина, която беше запалил в коридора, погледна парчето лейкопласт в ръката си и неочаквано се разсмя. После силно го плесна върху устата на Голямото чене.