Реймънд Чандлър - Бей Сити Блус

— На доктора е — рекох. — Откъде знаеше, че е неговият прозорец и какво прави тук по малките часове?

— Зарежда си спринцовките — отвърна той. — Наблюдавал съм го доста време, затова знам.

— Наблюдавал си го, казваш? И защо?

Той ме изгледа и не отговори. После погледна през рамо към задната седалка.

— Как си, приятел?

Мижав звук — слабо подобие на човешки глас, долетя изпод дебелото покривало на пода.

— Умира да се вози — отбеляза Де Спейн. — Всички корави копелета обичат да се возят в коли. Добре. Ще паркирам бричката в уличката и ще се качим горе.

Колата се плъзна с изгасени фарове зад ъгъла на сградата и шумът на мотора заглъхна в лунната нощ. От другата страна на улицата редица огромни евкалипти ограждаше няколко обществени тенискорта. Откъм океана долиташе мирис на водорасли.

Де Спейн се показа иззад ъгъла. Приближихме до заключената входна врата и почукахме по тежкото армирано стъкло. Далеч навътре, зад голяма бронзова пощенска кутия, светеше асансьор. От асансьора излезе старец, прекоси коридора, застана до вратата и се втренчи в нас през стъклото. В ръката си държеше връзка ключове. Де Спейн му показа полицейската си значка. Старецът премига насреща й, отключи вратата и веднага я заключи зад нас, без да обели дума. Върна се обратно до асансьора, понагласи върху стола саморъчно направената възглавничка, намести с език изкуствените си зъби и рече:

— Какво искате?

Имаше длъгнесто сивкаво лице, което мърмореше и без думи. Панталонът му беше с оръфани маншети, а една от подпетените черни обувки очевидно съдържаше подут от артроза палец. Синята униформена куртка му подхождаше като на магаре самар.

Де Спейн рече:

— Доктор Остриън е горе, нали?

— Не бих се учудил.

— Не се опитвам да те учудя — сряза го Де Спейн. — Иначе щях да си обуя розовия чорапогащник.

— Горе е — кисело отвърна старикът.

— В колко часа за последен път видя Греб, лаборанта от четвъртия етаж?

— Не съм го виждал.

— В колко часа дойде, дядка?

— В седем.

— Добре. Качи ни до шестия.

Старецът затвори вратите със свистене, изкачи ни бавно и предпазливо, отвори ги със свистене и остана да седи като посивял, изхвърлен от водата пън, издялкан във формата на човек.

Де Спейн посегна и откачи универсалния ключ, който висеше над главата на стареца.

— Ей, това не може, не е позволено — извика дядката.

— Кой казва, че не може?

Старикът сърдито поклати глава и не отговори.

— На колко години си, дядка? — попита Де Спейн.

— Наближавам шейсетте.

— Наближаваш ги друг път. Отдавна си чукнал седемдесетте. Как тъй са ти дали разрешително да работиш на този асансьор?

Старецът не отговори. Само хлопна с кастанетите.

— Това е друга работа — насърчи го Де Спейн. — Стискай здраво кастанетите и всичко ще е тип-топ. Свали го долу, дядка.

Излязохме от асансьора, който безшумно се плъзна в шахтата. Де Спейн стоеше загледан надолу по коридора и въртеше ключа на халката.

— Слушай сега — каза той. — Неговите стаи са в дъното, четири на брой. Приемна — някога е била кабинет, но са я разделили на две, за приемни на двама лекари, следва тясно антре зад стената на този коридор, още две стаички и лекарската стая. Запомни ли?

— Ъхъ — рекох. — Какво си смятал да правиш? Да го ограбваш ли?

— Държах го известно време под око. След смъртта на жена му.

— Жалко, че не си държал под око червенокосата му сестра — отвърнах. — Същата, дето я очистиха нощес.

Той ме изгледа бавно с дълбоките черни очи върху безизразната си мутра.

— Може и да съм — рече. — Доколкото съм имал възможност.

— Как не! Та ти дори не й знаеше името — подхвърлих и се втренчих в очите му. — Трябваше аз да ти го кажа.

Той се замисли над думите ми.

— Хм, предполагам, едно е да я видиш в бяла престилка, съвсем друго — гола и мъртва на леглото.

— Естествено — рекох, без да свалям поглед от него.

— Добре. Сега ти ще почукаш на вратата на кабинета му, третата от края. Щом ти отвори, аз ще се вмъкна в приемната, оттам ще мина през другите стаи и ще мога да чувам разговора ви.

— Звучи чудесно — рекох. — Но не преливам от щастие.

Тръгнах по коридора. Вратите бяха от масивно дърво, прилепваха плътно и изпод никоя не се процеждаше светлина. Сложих ухо на тази, която ми посочи Де Спейн, и долових шум от тихи стъпки.

Кимнах на Де Спейн, застанал пред другата стая.

Той бавно пъхна шперца в ключалката, а аз силно почуках на вратата. С крайчеца на окото си видях как Де Спейн потъва вътре. Вратата почти мигновено се затвори зад гърба му. Аз отново почуках.