Реймънд Чандлър - Бей Сити Блус

Слязох от верандата и заобиколих откъм северната страна на къщата, където в задния двор имаше малък гараж. Вратите му бяха затворени с катинар, който можеше да се отвори с едно по-силно духване. Наведох се и светнах с джобното си фенерче под паянтовите врати. Видяха се гумите на автомобил. Върнах се отново при входната врата и този път почуках доста силничко.

Прозорецът на предната стая изскърца и бавно се спусна надолу, някъде до средата. Зад прозореца имаше спуснати щори, а зад щорите — мрак. Дебел дрезгав глас се обади:

— Да?

— Господин Греб?

— Да.

— Искам да поговорим — по важна работа.

— Трябва да се наспя, господине. Елате утре.

Гласът никак не ми звучеше като на лаборант. По-скоро ми приличаше на гласа, който бях чул веднъж по телефона — много отдавна, рано тази вечер, в апартамента на Хари Матсън.

— Добре, господин Греб — рекох. — Тогава ще ви потърся в службата. Какъв ви беше адресът?

Известно време гласът мълча. После се обади:

— О, я изчезвай, докато не съм излязъл да ти фрасна един.

— Така не се печелят клиенти, господин Греб. Сигурен ли сте, че не можете да ми отделите няколко минути, след като и без туй вече сте станал?

— Не викай толкоз. Ще събудиш жената. Болна е. Ако трябва да изляза навън…

— Лека нощ, господин Греб.

Върнах се обратно по пътеката, под меката мътна луна. Минах от другата страна на тъмната паркирана кола и казах:

— Това е работа за двама. Вътре се е намърдал някакъв главорез. Струва ми се, че е същият, когото чух да наричат Голямото чене по телефона в Лос Анджелис.

— Господи! Убиецът на Матсън, така ли?

Де Спейн се премести откъм моята страна, подаде глава от прозореца и се изплю. Плюнката му префуча над пожарния кран, който беше поне на два и половина метра от нас. Не казах нищо. Той продължи:

— Ако този, когото наричаш Голямото чене, е Мое Лоренц, ще го позная. Може би ще успеем да влезем. А нищо чудно и да попаднем на гореща следа.

— Точно като ченгетата в радиопиесите.

— Страх ли те е?

— Мен ли? — попитах. — Естествено, че ме е страх. Колата е в гаража, така че или е сгащил Греб вътре и си напряга мозъка какво да прави с него…

— Ако е Мое Лоренц, той няма мозък — изръмжа Де Спейн. — Копелето е съвсем смахнато и може да върши само две неща — да държи пистолета и волана на автомобил.

— И парче оловна тръба — добавих. — Та думата ми беше, че Греб може да е излязъл без колата си и това Чене… Де Спейн се наведе да погледне часовника на таблото.

— Според мен той е изчезнал. Иначе досега да се е прибрал. Някой му е подшушнал да се спасява от нещо.

— Идваш или не? — попитах рязко. — Кой да му е подшушнал?

— На първо място, този, който го е наел, ако е работил за някого.

Де Спейн отвори, измъкна се от колата и се загледа над нея, към другата страна на улицата. Разкопча си сакото и разхлаби пистолета под мишницата си.

— Може и да успея да го забаламосам — рече. — Дръж ръцете си на показ и празни. Това е единственият ни шанс.

Отново пресякохме улицата, минахме по пътеката и се качихме на верандата. Де Спейн се облегна на звънеца.

Гласът изръмжа от полуотворения прозорец, иззад оръфаните тъмнозелени щори.

— Е?

— Здрасти, Мос — каза Де Спейн.

— Ъ?

— Аз съм Ал де Спейн. В играта съм.

Тишина. Дълга, убийствена тишина. После дебелият дрезгав глас попита:

— Кой е тоя с теб?

— Приятел от Лос Анджелис. Наш човек.

Отново тишина. После:

— Какво искаш?

— Сам ли си вътре?

— С една жена, но не може да те чуе.

— Къде е Греб?

— И аз това се питам. Какво искаш, ченге? Изплюй камъчето.

Де Спейн заговори така спокойно, сякаш си седеше вкъщи на фотьойла край радиото.

— Работим за един и същи човек, Лоренц.

— Ха-ха — изсмя се Голямото чене.

— Намерили са Матсън мъртъв в Лос Анджелис и градските ченгета вече са го свързали със случая Остриън. Трябва да изчезваме бързо. Големият шеф е на север, да си реди алибито, ама нас какво ни грее.

— Разправяй ги на шапката ми — обади се гласът, но вече се долавяше и нотка на съмнение.

— Надушвам нещо гадно — рече Де Спейн. — Хайде, отваряй. Виждаш, че не държим нищо в ръцете си.

— Докато стигна до вратата, вече ще държите — викна Голямото чене.

— Не си чак такъв пъзльо — подигра му се Де Спейн.

Щората изшумоля, сякаш нечия ръка я бе пуснала, и прозорецът се затвори. Започнах да повдигам ръката си.

— Без глупости — изръмжа Де Спейн. — Този тип решава случая ни. Трябва ни цял и невредим.