Реймънд Чандлър - Бей Сити Блус

— Рижавата ли? Ха-ха. Само обичайният лов на едър дивеч. Ще пийнете ли?

Ченгето продължи да ме наблюдава внимателно. После се провикна надолу по коридора:

— Хей, Ал!

От отворена врата излезе едър мъжага. Беше над един и деветдесет, тежеше стотина кила и имаше твърда черна коса и дълбоко разположени безизразни очи. Ал де Спейн, когото срещнах същата вечер в полицейския участък на Бей Сити.

Тръгна по коридора, без да бърза. Униформеното ченге се обади:

— Този човек живее в съседния апартамент.

Де Спейн се приближи плътно до мен и се втренчи в очите ми. Неговите бяха изразителни, като черни плочки. Проговори почти благо:

— Име?

— Джордж Талбот — рекох, като се стараех да не изквича.

— Да сте чул някакъв шум? Имам предвид, преди ние да дойдем.

— О, караница, ако не се лъжа. Към полунощ. За там не е новост. — Посочих с пръст към апартамента на мъртвата.

— Така ли? Познавате ли дамата?

— Не. И нямам желание да се запознавам с нея.

— Няма и да ви се наложи — отсече Де Спейн. — Мъртва е.

Положи огромната си корава длан на гърдите ми и много леко ме бутна навътре в апартамента. Ръката му остана върху гърдите ми, острите му очи бързо се стрелнаха към джобовете на халата и отново се върнаха на лицето ми. Вкара ме около два метра навътре и заповяда през рамо:

— Влез и затвори вратата, Запъртък.

Запъртъка влезе и затвори вратата. Острите му очички блестяха.

— Страхотен номер — съвсем небрежно подхвърли Де Спейн. — Дръж го на мушка, Запъртък.

Запъртъка разкопча черния си кобур и измъкна, бърз като светкавица, голям полицейски патлак. Облиза устни и промълви:

— Леле мале. — Отвори калъфа на белезниците и ги издърпа наполовина навън. — Как се сети, Ал?

— Какво съм се сетил?

Де Спейн не откъсваше очи от моите. Заговори ми нежно:

— Какво се канеше да правиш, а? Вестник ли беше тръгнал да си купуваш?

— Ами да! — обади се Запъртъка. — Разбира, той е убиецът. Влязъл е през прозореца на банята и е облякъл дрехите на човека, дето живее тук. Собствениците ги няма. Виж колко е прашно. Нито един отворен прозорец. Спарен въздух.

Де Спейн се обади:

— Запъртъка е учено ченге. Не му се давай. Някой ден все ще сгреши.

— Щом е такъв мозък, защо е в униформа? — попитах.

Дребосъкът пламна. Де Спейн нареди:

— Намери дрехите му, Запъртък. Пистолета също. И по-живо. Това ще бъде наш удар, стига да побързаме.

— Ти дори не си зачислен към групата — рече Запъртъка.

— Какво ще загубя?

— Аз обаче мога да загубя униформата си.

— Опитай си късмета, момче. Онзи плужек, Рийд, не го бива да хване и молец в затворена кутия.

Дребосъкът изприпка до банята. С Де Спейн останахме неподвижни, като изключим, че той свали ръката си от гърдите ми и я отпусна покрай тялото си.

— Нищо не казвай — измърка. — Остави ме сам да се досетя.

Чувахме как Запъртъка тършува, отваря врати. После изквича като териер, надушил миша дупка. Върна се в стаята, понесъл в дясната си ръка пистолета ми, а в лявата портфейла. Държеше оръжието за дулото с носна кърпичка.

— С тоя е стреляно — заключи. — И не се казва Талбот.

Де Спейн не извърна глава, нито промени изражението си. Дари ме с тънка усмивчица, като размърда само ъгълчетата на широката си, жестока уста.

— Хайде бе — рече. — Не думай.

Избута ме назад с твърда като стомана длан.

— Обличай се, сърце мое — и не се престаравай с вратовръзката. Разни местенца чакат да ги посетим.

Излязохме от апартамента и тръгнахме по коридора. През отворената врата на Хелън Матсън все още струеше светлина. Отвън стояха двама мъже с чувал, в какъвто полицаите прибират труповете от местопрестъплениия, и пушеха. В дома на мъртвата ехтяха гласове.

Завихме зад ъгъла и заслизахме по стълбите — етаж след етаж, до фоайето, където се бяха скупчили половин дузина изцъклени наематели. Три жени по пеньоари, един плешивец със зелена козирка за слънце, каквито носят вестникарите, още двама, които висяха в полумрака. Униформен полицай крачеше напред-назад от вътрешната страна на изхода и тихичко си подсвиркваше. Минахме покрай него. Изобщо не му направи впечатление. Отвън на тротоара се беше събрала тълпа.

— Това е изключителна нощ за нашия градец — каза Де Спейн.

Приближихме се до черна лимузина без полицейски отличителни знаци. Де Спейн се плъзна зад волана и ми посочи мястото до себе си. Запъртъка седна отзад. Той отдавна беше прибрал патлака, но държеше кобура разкопчан и ръката си наблизо.