Реймънд Чандлър - Бей Сити Блус

— Значи онзи, дето го видях днес следобед в голямата сива лимузина на ъгъла на „Вайн“ и „Булеварда на залеза“, трябва да е бил двойникът му — обади се момичето.

Мъжът не я погледна. Усмихна се леко.

— Господин Конрид няма сива лимузина.

— Не го оставяй да те метне — посъветва ме момичето. — Обзалагам се, че е горе и обира клиентите си на ролетка.

Мургавият отново не я погледна. Това, че не я гледаше, беше по-многозначително, отколкото ако и бе зашлевил плесница. Видях я как пребледня леко, много бавно, и си остана бледа.

— Е, щом го няма, значи го няма — казах. — Благодаря, че ме изслушахте. Може би някой друг път.

— О, разбира се. Но ние тук не използваме частни детективи. Толкова съжалявам.

— Повтори ли още веднъж „толкова съжалявам“, ще изпищя, Бога ми — обади се червенокосата.

Чернокосият мъж прибра визитката ми във вътрешното джобче на смокинга си. Бутна стола си назад и се изправи.

— Нали знаете как е — рече. — Толкова…

Момичето се изкикоти и лисна чашата в лицето му. Мургавият стреснато отстъпи назад и измъкна от джоба си колосана бяла носна кърпичка. Бързо попи лицето си, като тръскаше глава. Когато свали кърпичката, на ризата, над черното перлено копче имаше голямо мокро петно. Яката беше съсипана.

— Толкова съжалявам — рече момичето. — Помислих те за плювалник.

Той отпусна ръка и зъбите му злобно блеснаха.

— Разкарай я — изръмжа. — Разкарай я незабавно.

Обърна се и бързо се отдалечи между масите, като държеше кърпичката на устата си. Появиха се двама сервитьори в бели сака, застанаха наблизо и ни загледаха. Всички в заведението ни зяпаха.

— Първи рунд — обяви момичето. — Малко бавен. И двамата противници бяха предпазливи.

— Не бих искал да те придружавам, когато решиш да си търсиш белята — рекох.

Главата й потръпна. В тази странна морава светлина невероятната бледност на лицето й се наби в очите ми. Дори начервените й устни изглеждаха изцедени. Тя посегна към устата си с вдървена, сгърчена ръка. Закашля се сухо, като охтичава, и взе чашата ми. Изпи бакардито на големи, шумни глътки. После започна да трепери. Посегна към чантата си я събори от масата на пода. Падна отворена и някои неща се изсипаха отвътре. Позлатена табакера се търкулна под стола ми. За да я достигна, се наложи да стана и преместя стола. Един от келнерите стоеше зад мен.

— Мога ли да помогна? — любезно попита той.

Бях се навел, когато чашата, от която бе пило момичето, се изтърколи от ръба на масата и се тресна в пода близо до ръката ми. Взех табакерата, погледнах я небрежно и съзрях ръчно оцветената снимка на едър мургав мъж, която украсяваше капака й. Прибрах я обратно в чантата и хванах момичето под ръка. Сервитьорът, който се беше обадил, се плъзна отзад и я улови за другата. Тя ни изгледа с празен поглед и завъртя главата си насам-натам, сякаш се опитваше да раздвижи вдървения си врат.

— Дръжте ме, припадам — изграчи, а ние я помъкнахме към изхода. Тя правеше неописуеми движения с крака и се лашкаше ту на една, ту на друга страна, сякаш се опитваше да ни събори. Келнерът не преставаше да ругае под нос с монотонен шепот. Излязохме от моравата светлина в ярко осветеното фоайе.

— Дамската тоалетна — изръмжа келнерът и посочи с брадичка към врата, която приличаше на страничния вход на древен храм. — Вътре има една негърка тежка категория, която може да се справи с всичко.

— Никаква дамска тоалетна — заплашително рече момичето. — И ми пусни ръката, келнер. Приятелчето ще ми осигури транспорт.

— Не ви е приятел, госпожо. Той дори не ви познава.

— Изчезвай, жабарю. Или си прекалено учтив, или си нямаш понятие от учтивост. Изчезвай, преди да съм забравила възпитанието и да съм те халосала.

— Добре — рекох му. — Ще я заведа да се поохлади. Сама ли е дошла?

— Че кой би тръгнал с нея? — отвърна той и се отдалечи.

Оберкелнерът слезе до средата на параходната стълба и ни изгледа зловещо, а видението на гардероба имаше отегчения вид на рефер при откриване на състезание.

Избутах новата си приятелка на студения мъглив въздух, поведох я покрай колонадите и усетих как тялото й се стегна и започна да контролира движенията си.

— Ти си свястно момче — рече глухо. — Ама и аз ги надробих едни… Ти си свестен човек, господине. Мислех, че никога няма да се измъкна жива оттам.

— Защо?

— Бях решила да припечеля малко пари, но сбърках адреса. Няма значение. Ще погреба и тази идея при другите си провалени идеи. Ще ме закараш ли? Дойдох с такси.