Реймънд Чандлър - Бей Сити Блус

— Ходи се пудри! Мога да сваля десетина горили като теб на всяка пресечка от „Холивуд булевард“. То пък един булевард! Свърталище на безработни статисти и блондинки с рибешки лица, които се опитват да се отърсят от махмурлука си.

— Кой е споменал нещо за „Холивуд булевард“? — попитах.

— Ти, кой. Само тип от „Холивуд булевард“ няма да се изрепчи на момиче, оскърбило го най-учтиво.

Мъжът и момичето от съседната маса извърнаха глави и ни зяпнаха. Мъжът ми хвърли лека, съчувствена усмивчица.

— Това важи за теб — рече му червенокосата.

— Все още не си ме оскърбила — казах.

— Природата ме е изпреварила, хубавецо.

Келнерът се върна с напитките. Сервира първо на мен. Момичето рече високо:

— Май не сте свикнал да обслужвате дами!

Той й подаде уискито със сода.

— Моля да ме извините, госпожо — каза с леден глас.

— ’Сякак. Мини някой ден да ти направя маникюра, ако изнамеря отнякъде мотика. Това ще го плати приятелчето.

Сервитьорът ме погледна. Дадох му банкнотата и повдигнах дясното си рамо. Той ми върна рестото, прибра си бакшиша и се стопи между масите.

Момичето си взе чашата и се премести при мен. Постави лакти на масата и подпря брадичка върху дланите си.

— Бре, бре, ти не си бил от стиснатите — каза. — Не знаех, че все още ги произвеждат. Харесвам ли ти?

— Точно това се питах. Говори по-тихо, че ще те изхвърлят.

— Съмнявам се. Поне докато не строша някое огледало. Да не говорим, че с шефа им сме така — и приближи двата си показалеца. — Тоест щяхме да бъдем, ако можех да се срещна с него. — Кикотът й издрънча като тенекия. Тя отпи от чашата си. — Къде съм те виждала?

— Почти навсякъде.

— А ти къде си ме виждал?

— На стотици места.

— Да — заключи червенокосата. — Точно така. Едно момиче вече не може да съхрани индивидуалността си.

— Но не може и да си я върне от бутилката — добавих.

— Самата истина, по дяволите. Мога да ти изброя сума големи имена, дето заспиват с бутилка във всяка ръка и трябва да ги боцкат във вената, за да не се събудят с писъци.

— Така ли? Разни холивудски звезди, а?

— Ъхъ. Работя за един, дето ги боцка — десетарка за игличка. Понякога взема по двайсет и пет или петдесет.

— Доста доходен занаят.

— Да, ако се задържи. Мислиш ли, че ще се задържи?

— Можеш да се прехвърлиш в Палм Спрингс, като те изхвърлят оттук.

— Кой, кого и откъде ще изхвърли?

— Не знам — рекох. — За какво говорехме?

Имаше червена коса. Не беше хубава, но фигурата й нямаше грешка. И работеше за някой, който боцка хората във вените. Облизах устни.

През вратата влезе мургав мъжага и застана на прага, докато очите му свикнат с тъмното. После, без да бърза, заоглежда помещението. Погледът му се спря на моята маса. Наклони едрото си туловище напред и се упъти към нас.

— Охо — рече момичето. — Биячът. Можеш ли да се справиш с него?

Не отговорих. Тя погали безцветната си буза със силната си бледа ръка и ми се усмихна широко. Онзи на пианото удари няколко акорда и зави: „Все още можем да мечтаем, нали?“

Мургавият здравеняк се спря, подпрял ръце върху облегалката на стола срещу мен. Отмести поглед от момичето и ми се усмихна. Нея търсеше. Заради нея бе пресякъл бара. Но аз бях този, в когото се приковаха очите му оттук нататък. Имаше гладка, тъмна и лъскава коса над студени сиви очи, вежди, които изглеждаха като почернени, красива актьорска усмивка и чупен, но добре наместен нос. Заговори, без да помръдва устни:

— Не съм те виждал отдавна да минаваш насам, или паметта ми изневерява?

— Не знам — отвърнах. — Какво се опитваш да си спомниш?

— Името ти, приятел.

— Не се мъчи. Никога не сме се срещали.

Измъкнах металното номерче от горното джобче на сакото си и му го подхвърлих.

— Ето пропуска, който онова чучело ми даде на входа. — Извадих визитката си от портфейла и му подхвърлих и нея. — Тук пък пише името ми, възраст, височина, тегло, особени белези и колко пъти съм осъждан. А съм дошъл да се срещна с Конрид.

Мъжът не погледна номерчето, но прочете визитката два пъти, погледна я отзад, после пак отпред, прегърна облегалката на стола с ръка и ми се усмихна неискрено. Не погледна към момичето нито тогава, нито по-късно. Остърга ръба на визитката в масата и тя тихо изскърца като малко мишленце.

Момичето се зазяпа в тавана и се престори, че се прозява. Той каза сухо:

— Значи си от онези. Толкова съжалявам. На господин Конрид му се наложи да замине на север, малко по работа. Хвана ранен самолет.