Реймънд Чандлър - Бей Сити Блус

Като ме видя, мъжът се закова на място. Ръцете му висяха празни отстрани. В устата му имаше пура.

— Полиция — рече кратко. Дясната му ръка бавно се насочи към дясното бедро. — Приятна нощ, нали?

— Страхотна — съгласих се. — Малко мъглива, но аз обичам мъглата. Омекотява въздуха и…

Той рязко ме прекъсна.

— Къде е другият?

— Ъ?

— Не ме будалкай, пришълецо! Видях цигарата от дясната страна на колата ти.

— Аз бях — рекох. — Не знаех, че е забранено да пушиш на дясната седалка на колата си.

— О, хитреем значи. Кой си и какво търсиш тук? — Едрото му мазно лице лъщеше на светлината, която се процеждаше през топлия мъглив въздух.

— Казвам се О’Брайън — отвърнах. — Току-що пристигам от Сан Матео, малко на почивка.

Ръката му бе вече съвсем близо до бедрото.

— Искам да видя шофьорската ти книжка — рече и се приближи дотолкова, че да може да я поеме, ако и двамата протегнем ръце.

— Аз пък искам да видя онова, което ти дава право да я видиш — казах.

Дясната му ръка рязко мръдна. Моята измъкна пистолета от колана и го насочи към корема му. Ръката му се закова, сякаш замръзна.

— Може пък да искаш да ме обереш — рекох. — Често се прави с тенекиени значки.

Той стоеше като парализиран, почти недишащ. После дрезгаво попита:

— Имаш ли разрешително за тоя патлак?

— За всеки ден от седмицата — отвърнах. — Дай да видя значката ти и ще го прибера. Предполагам, не я носиш на задника си?

Той остана смръзнат още минута. После погледна по улицата, сякаш се надяваше да дойде още една кола. Зад мен, откъм пода на моята, долиташе леко, шипящо дишане. Не знаех дали мъжагата го чува. Собственото му дишане бе толкова тежко, че да изгладиш риза с него.

— Я стига си се занасял — излая с неочаквана ярост. — Ти си само едно скапано, двайсетцентово частно ченге от Лос Анджелис.

— Вдигнах таксата — рекох. — Сега вземам по трийсет.

— Върви по дяволите? Не желаем да си вреш носа тук, ясно ли е? Този път само те предупреждавам.

Обърна се на пети, върна се при колата и стъпи с единия крак вътре. Дебелият му врат бавно се изви и мазната му кожа отново лъсна.

— Върви по дяволите — добави, — преди да сме те изпратили там в дървен костюм.

— Всичко хубаво, Мазен задник — отвърнах. — Радвам се, че се запознахме както са ти смъкнати гащите.

Той затръшна вратата, запали рязко и пак зави. Изчезна надолу като светкавица. Аз скочих в моята кола и бях само на една пряка след него, когато го видях да спира на светофара пред „Аргейо булевард“. Той сви надясно, аз — наляво. Кинкейд Куклето се изправи и подпря брадичка на облегалката ми до рамото.

— Знаеш ли кой беше този? — изграчи той. — Уимс Спусъка, първият бияч на шефа. Можеше да те застреля като едното нищо.

— А ти можеше да се родиш с брадавица на носа. Вероятността е същата.

Пообиколих още малко и спрях, за да му дам възможност да мине отпред.

— Къде ти е колата? — попитах.

Той свали смачканата си репортерска капа, плесна я на коляно и отново я нахлупи.

— Пред кметството. На полицейския паркинг. Защо?

— Лошо — рекох. Ще се наложи да вземеш автобуса за Лос Анджелис. От време на време трябва да преспиваш при сестрата. Особено тази нощ.

Шосето се усука, хлътна надолу, стрелна се по гребена на хълма. Шепа светлинки проблясваха на северозапад и цял килим от тях светеше на юг. Оттук трите кея изглеждаха много далечни — три тънки, блестящи моливчета върху подложка от черно кадифе. В каньоните имаше мъгла и дъх на дива растителност, но по възвишенията между тях от мъглата нямаше и следа.

Подминах смътните очертания на малка, тъмна бензиностанция, затворена за през нощта, спуснах се в поредния широк каньон, а после се изкачвах половин миля покрай скъпата телена ограда на нечие невидимо имение. Шепата разпилени по склона къщи вече се брояха на пръсти и въздухът силно замириса на море. Завих наляво покрай сграда с кръгла бяла кула, минах през шпалир от електрически лампи — единствените на мили околовръст, за да стигна до голяма сграда с гипсови орнаменти, кацнала на възвишение, точно над крайбрежната магистрала. През запердените прозорци и колонадата пред входа се процеждаше слаба светлина и позволяваше да се видят множество коли, паркирани по диагонал на овалната зелена площ.

Това беше Конрид клъб. Нямах особено ясна представа какво точно щях да правя там, но ми се струваше, че е едно от местата, които трябва да посетя. Доктор Остриън все още обикаляше някъде из града и посещаваше пациенти. От „Телефонни справки за лекари“ научих, че обикновено се отбивал там към единайсет часа. Сега беше десет и петнайсет.