Реймънд Чандлър - Бей Сити Блус

Кинкейд Куклето рече:

— Добър вечер, шефе. Мога ли да ти бъда полезен с нещо?

Шефът ме изгледа безмълвно и без удоволствие. Имаше морскозелени очи, упорито стиснати устни, нос на пор и нездрава кожа. Не изглеждаше достатъчно едър за ченге. Кимна едва-едва и изрече:

— Кой е приятелят ти?

— Приятел на шурея. Частен детектив от Лос Анджелис. Чакай да видя… — Кинкейд отчаяно забърка в джоба си за визитката ми. Дори не си спомняше името ми.

— Частен детектив ли? Това пък какво е? Каква работа имате тук? — рязко попита шефът.

— Не съм казал, че съм дошъл по работа — отвърнах.

— Радвам се да го чуя. Много се радвам — рече той. — Довиждане.

Отвори вратата, излезе бързо и я затръшна след себе си.

— Това е шефът на полицията, Андърс — човек на място — високо произнесе Кинкейд. — Няма по-добър от него.

Гледаше ме като подплашен заек.

— И никога не е имало — рекох също толкова високо. — В Бей Сити.

За миг си помислих, че ще припадне, но не би. Излязохме пред кметството, качихме се в колата ми и потеглихме.

Спрях на „Олтеър стрийт“ срещу къщата на доктор Лийланд Остриън. Нощта беше безветрена и под луната се стелеше лека мъглица. От плажа се носеше слаб приятен мирис на солена вода и водорасли. Червени светлинки очертаваха яхтеното пристанище и искрящите контури на три кея. Далеч навътре в морето голям рибарски кораб беше нанизал лампички между върховете на високите си мачти и оттам до носа и кърмата. Нищо чудно на него да се вършеха и други работи освен риболов.

В тази отсечка „Олтеър стрийт“ беше сляпа улица. Свършваше пред високата ограда от ковано желязо на обширно имение. Къщите се намираха само откъм страната на сушата, застроени върху двеста и пет-десет-триста метрови, приятно оформени парцели. От страната на морето имаше тесен тротоар и ниска ограда, зад която брегът се спускаше почти отвесно надолу.

Кинкейд Куклето се беше сгушил в ъгъла на седалката и само червеното връхче на цигарата осветяваше от време на време дребните, неясни черти на лицето му. Къщата на Остриън беше тъмна, само една светлинка блещукаше над входната врата. Беше измазана, имаше зид, ограждащ предния двор, желязна порта и гараж извън зида. Циментова пътека излизаше от страничната врата на гаража и водеше към страничния вход на къщата. В зида, до желязната порта, беше вградена бронзова табелка, на която знаех какво пише: „Д-р Лийланд М. Остриън“.

— Така — рекох. — А сега какво му беше необичайното на случая „Остриън“?

— Нищо необичайно нямаше — бавно отвърна Кинкейд, — освен дето здравата ще загазя заради вас.

— Защо?

— Някой трябва да ви е чул по микрофона, когато споменахте адреса на Остриън. Затова и шефът дойде да ви огледа.

— Де Спейн може да е загрял по вида ми, че съм ченге, и да му го е изпял.

— Не. Де Спейн го мрази и в червата. По дяволите, та само преди седмица той беше лейтенант-детектив. Андърс не желае никой да си пъха носа в този случай. Не ни позволи и да пишем за него.

— Страхотна преса имате в Бей Сити.

— Имаме страхотен климат… а вестникарите ни са банда комедианти.

— Добре — рекох. — Имаш шурей ченге в отдел „Убийства“. Всички вестници в Лос Анджелис освен един поддържат шерифа. Той обаче живее в този град и, като много други, не държи на чистотата в собствения си двор. Значи те е страх, а?

Кинкейд Куклето изхвърли цигарата си през прозореца. Наблюдава я как описа червена дъгичка и остана да свети — бледорозово огънче върху тротоара. Наведох се напред и натиснах стартера.

— Извинявай тогава — рекох. — Няма да те безпокоя повече.

Превключих скоростите и колата пропълзя няколко метра, преди Кинкейд да се наведе и дръпне ръчната спирачка.

— Не съм шубелия — сопна се той. — Какво искаш да знаеш?

Отново изключих мотора и се облегнах назад, без да свалям ръце от волана.

— Първо, защо Матсън се е простил с разрешителното си? Клиент ми е.

— А, Матсън. Чух, че се опитал да дои доктор Остриън. И не само че му отнеха разрешителното, ами го изгониха и от града. Няколко въоръжени типове го натикали една вечер в кола, обработили го и го заплашили да изчезне от града, защото иначе… А когато се оплака в полицията, смехът им се чуваше на километри. Според мен не са били ченгета.

— Познаваш ли някой, на когото викат Голямото чене?

Кинкейд Куклето се замисли.

— Не. Шофьорът на кмета, кретен на име Мос Лоренц, има брада, на която можеш да закрепиш цял роял. Но никога не съм чувал да го наричат Голямото чене. Преди това е работил за Ванс Конрид. Чувал ли си за Ванс Конрид?