Реймънд Чандлър - Бей Сити Блус

— Как се казваше онова твойто шурейче, вестникарчето, дето работи в Бей Сити? — попитах го аз.

— Кинкейд. Викат му Кинкейд Куклето. Дребосък е.

— Къде мислиш, че може да е сега?

— Навърта се из кметството. Май покрива полицейския участък. Защо?

— Видях Матсън — отвърнах. — Знаеш ли къде живее?

— Не. Обади ми се по телефона. Какво мислиш за него?

— Ще направя каквото мога. Ще си бъдеш ли вкъщи тази вечер?

— Няма причини да не бъда. Защо?

Не му казах нищо. Качих се в колата и поех към Бей Сити. Бях там към девет часа. Полицейският отдел заемаше половин дузина стаи в сградата на кметството, чийто архитектурен стил би бил уместен в Средните щати. Проврях се между кибиците и влязох в светла стая с гише. Зад него имаше униформен полицай, а на стената — дъска за обяви.

Подпрях ръка на гишето и едно цивилно ченге, което бе съблякло сакото си и изпод мишницата му стърчеше кобур колкото патерица, отмести око от вестника си, процеди „Да?“ и бомбардира плювалника, без да помръдне глава повече от два сантиметра.

— Търся човек на име Кинкейд Куклето.

— Излезе да яде. Аз го замествам — отвърна той с равен, безразличен глас.

— Благодаря. Имате ли стая за журналистите?

— Ъхъ. Имаме и тоалетна. Искаш ли да я видиш?

— По-спокойно — рекох. — Не се опитвам да се заяждам. Нямам нищо против вашия град.

Той отново уцели плювалника.

— Стаята за журналистите е надолу по коридора. Там няма никой. Куклето ще се върне всеки момент, ако не се е удавил в някоя лимонадена бутилка.

В стаята влезе млад мъж с нежно телосложение, изискани черти, розово лице и невинни очи. В лявата си ръка държеше наполовина изяден сандвич с кюфте. Шапката му приличаше на тези, които репортерите носят по филмите, и беше разплескана върху тила на дребната му руса глава. Яката на ризата му бе разкопчана и вратовръзката, изкривена на една страна, висеше върху сакото. Изобщо — стопроцентово копие на журналистите от филмите. Само дето не беше пиян.

— Нещо ново, момчета? — попита Кинкейд небрежно.

Едрото чернокосо ченге отново улучи личния си плювалник и отвърна:

— Чух, че кметът си сменил долните гащи, но засега е само слух.

Дребният младеж се усмихна машинално и се обърна. Ченгето продължи:

— Оня там те търси, Кукле.

Кинкейд задъвка сандвича си и ме погледна с надежда. Рекох му:

— Приятел съм на Виолетката. Къде можем да поговорим?

— Да влезем в стаята за журналисти — отвърна той.

Докато излизахме, чернокосият ме изучаваше. Оглеждаше ме като човек, който търси с кого да се сбие и смята, че аз съм подходящ.

Стигнахме дъното на коридора и влязохме в стая с дълга, гола, издраскана маса, три-четири дървени стола и купища вестници по пода. В единия край на масата имаше два телефона, а точно в центъра на всяка стена — по един оплют от мухите портрет в рамка — Вашингтон, Линкълн, на журналиста Хорас Грийли и още един, когото не познах. Кинкейд затвори вратата, седна на ръба на масата, залюля крака и захапа остатъка от сандвича си.

— Аз съм Джон Далмас — рекох, — частен детектив от Лос Анджелис. Какво ще кажете да се повозим до „Олтеър стрийт“ седемстотин двайсет и шест, а вие да ми разправите каквото знаете за случая „Остриън“? Може би ще бъде по-добре да се обадите на Макгий, за да ме представи. — Подадох му визитката си.

Младежът много бързо се свлече от масата, мушна визитката в джоба си, без да я погледне, и продума почти в ухото ми:

— Чакайте малко!

После тихо отиде до портрета на Хорас Грийли, повдигна го и натисна един участък от боята зад него. Боята потъна. Беше нанесена върху плат. Кинкейд ме изгледа и повдигна вежди. Кимнах. Той върна картината на мястото й и дойде при мен.

— Микрофон — каза тихо. — Разбира се, не знам нито кой подслушва, нито кога, нито дали проклетото нещо изобщо работи.

— На Хорас Грийли щеше да му хареса — подметнах.

— Да. Тази вечер е мъртвило. Мисля, че мога да изляза. Ал де Спейн и без друго ще ме замества. — Сега младежът говореше високо.

— Едрото чернокосо ченге ли?

— Да.

— Защо е толкова кисел?

— Разжалваха го. Сега е обикновен патрулиращ полицай. Тази вечер дори не е на работа, просто виси тук, а е толкова як, че цялото управление трябва да се вдигне, за да го изхвърли.

Погледнах към микрофона и вдигнах вежди.

— Няма страшно — отвърна Кинкейд. — Нали трябва да им пусна нещичко, та да има с какво да се занимават.

Приближи се до мръсен умивалник в ъгъла, изми си ръцете с люспа сапун и ги избърса в носната си кърпа. Тъкмо я прибираше и вратата се отвори. На прага стоеше дребен човек с посивяла коса и ни гледаше безизразно.