Петър Бобев - Тайната книга

Момъкът не свари да сподави погнусата си.

— Рашид бен Омар не е ловец на роби. Рашид бен Омар иска с кръв да измие бащината си кръв.

Имамът го изчака търпеливо. После рече:

— Ислям значи покорство. Добре е това, което повелява аллах, лошо — което запрещава. И волята на имама — това е волята на аллаха. Волята на имама е тая: Рашид бен Омар да отвлече Женевиев дьо Монгри. Така ще нарани по-жестоко сърцето на баща й абат Мишел дьо Монгри.

Момъкът беше чувал и това. Абат дьо Монгри, един от приорите на тамплиерския орден, беше най-довереният човек на Великия магистър — главатаря на тая омразна шайка от главорези и мародери. Когато Ерусалим още пъшкаше под ботуша на кръстоносците, тамплиерите бяха построили замъка си до развалините на Соломоновия храм. Но и след като воините на пророка ги изгониха от там, след като ги изтласкаха до морето, те запазиха старото си име тамплиери — храмовници.

Имамът продължи:

— Погубиш ли него самия, стотина ще го заместят, може би и по-свирепи. Жив, той ще бъде по-полезен за исляма, отколкото мъртъв. Попадне ли в моите ръце дъщеря му, омразният френк ще омекне, ще ме слуша, ще изпълнява волята ми. Преди три дни той е пленил моя първороден син, бъдещия имам на исмаилитите. Така свързва ръцете ми. Аз ще разменя неговата дъщеря с моя син. И ще развържа ръцете си. Тогава вече ще те пратя да убиеш и него…

— Ами ако загина преди това?

— Тогава Саид бен Омар ще отмъсти за двама ви. Наместникът на пророка беше премислил всичко.

Наместникът на пророка не грешеше. Рашид се изправи и с молитвено свити ръце промълви:

— Нека главите на враговете ти се търкалят в нозете на твоя жребец! Да бъде волята на аллаха!

Малко преди мръкване богомилският дедец Петър, яхнал мършаво муле, и стройникът Слав, по прякор Граматик, напуснаха Средецката твърдина, съпроводени от петима яки вярващи с дрянови сопи в ръце.

Не бяха направили и двеста крачки през полето, когато от градските стени засвири рог и веригите на желязнообкованата порта задрънчаха звънливо, за да я затворят до заранта.

Над долината лежеше лятна омара. Подир бързащите към кошарите стада се виеше облак прах, който лягаше ниско над земята като жълта мъгла и забулваше натрупаните по стърнищата ечемичени кръстци. Ръжта още не беше станала за жътва. Мучаха говеда, блееха овце. Окъснели жетварки подтичваха към село с весели припеви. Отнейде долиташе мекият глас на кавал.

Отсреща се надигаше планината, наедряла в здрача, величествена, притъмняла и заплашителна. Единствени върхарите й и двете снежни преспи под тях, що се стопяваха чак към листопад, все още светлееха, озарени от гаснещите лъчи на залязващото кървавочервено слънце.

А долу, сред бухналите в зеленина букаци се червенееха покривите на грънчарската общиария.

Отскоро царуваше Иван Асен над българските земи, ала вече бе съумял да въдвори ред и мир в царството си. Преследваните доскоро като вълци богомили най-сетне си бяха отдъхнали. Нямаше го вече проклетникът Борил. Като че ли най-важното, що бе вършил през безславното си царуване, бе да мъчи и осакатява еретици. А Иван Асен бе дал свобода на всички вери: и на православието, което божем изповядваше самият той, и на богомилите, чиито бунтове му помогнаха да си вземе трона, и на папистите, за които милееше търновградският примас Василий и новата царица Анна-Мария Маджарска. Много кръв бе пролял неуморният Борил Ересобореца — и от верско усърдие, и заради лични облаги, заради лична мъст, заради имотите и богатствата на неугодните боляри и първенци.

Тъй преди десетина години палачите бяха лепнали дамгата с нажежено желязо и върху челото на дедеца Петър. От незнание. Ако се бяха досетили кой е паднал в лапите им, жив нямаше да го пуснат, на огън щяха да го пекат, с четири коня да го разчекнат, надолу с главата да го обесят на поляната край крепостната стена. Но тогава богомилските достойници, та и другите съвършени, се криеха, не се мяркаха сред народа. Малцина ги знаеха. Простите вярващи както всички слушатели не бяха чували дори имената им. За да не се промъкне издайничеството. Слава богу, отминали бяха тия тежки времена. Вече можеха спокойно да излизат пред всички и с открити чела да бранят святата си вяра. И по-рано сред монасите из българските земи имаше богомили. Ама тогава трябваше, кога се зададат Бориловите съгледвачи, с преструвки да палят свещи пред иконите и литургии да отслужват, и тамян да кадят. А сега спокойно бяха изхвърлили от черквите икони и кръстове, требници и свещи, епитрахили и потири за причест. Превърнали бяха монастирите и селата си в богомилски общиарии, където нямаше игумени и владици, йереи и дякони, където всичко беше общо и всички бяха равни помежду си, тъй както бяха и пред бога. И понеже цар и власт не ги закачаха, пълнеха се монастирите с всякакви хора; босоноги парици и отроци, които тъй бягаха да се отърват от болярски тегоби и насилие, и разкаяни търговци, и прогледнали в бога боляри.