Петър Бобев - Тайната книга

Тогава керванът пътуваше с многочислена охрана. Макар че отново имаше примирие, предвидливите търговци все не се решаваха да тръгнат по тоя път безоръжни както из вътрешността на страната. Размирна беше хавата. Никой не знаеше кой какво е завзел в изстрадалата Левантинска земя; никой не знаеше кога Ала-ад-дин Кей Кубад, селджукският султан, ще прати насам тагмите си; кога на френките-кръстоносци пак ще хрумне да освобождават божия си гроб; кога Ейюбидският халиф от Египет ще си науми да изтласка неверните кучета от крайбрежните им калета, за да ги натика в морето, или пък кога исмаилитският имам от своето Орлово гнездо ще поиска да разчисти сметките си с всички тях…

Кадърен търговец беше Омар бен Абид. И хаирлия. Затуй аллах го бе наспорил с богатство и сила. Пълни бяха раклите му със злато и сребро, мазите му — с безценни стоки, сараите му — с хубави ханъми и деца. Знаеше той, ненаситни бяха френките за коприна и бисер, за благовония и подправки. Полудиви бяха още те. Нито знаеха как да живеят, нито пък как да се обличат, нито пък как да се хранят. За нищо друго не мислеха — нито за работа, нито за сносен живот, нито за наука или изкуство. Само за война. Ако ли нямаше чужди врагове, с които да воюват, се трепеха помежду си. Гледал бе Омар бен Абид, кога попаднеше по търговските си работи в крайморските им замъци, как се биеха, облечени в желязо, на дивашките си тържества, наречени турнири.

За чер пипер и карамфил, за свила и порцелан, за бисери и тамян плащаха с чисто злато, братята си в робство продаваха, кръвта и душите си залагаха. За такива богатства бяха готови на всякаква подлост, на всякаква гадост. Та нали заради тях бяха зарязали земите и домовете си отвъд морето, за да стигнат до керванските пътища, отгдето направо да грабят благата, вместо да ги плащат честно, вместо да претопяват златните кръстове, свещниците и потирите в черквите си.

Петдесет смелчаци, подбрани от най-дръзките бедуини, възседнали неуморими арабски жребци, с лъснати брони и шлемове препускаха покрай кервана. Нямаше по-голяма опасност от бедуинските набези, ала нямаше и по-сигурна защита за купеца, който успееше да наеме такива скъпо платени, но верни до смърт бойци.

Тоя ден керванският път, който се провираше из гънките на ливанските планини, изглеждаше пуст и безлюден. Редките планинци бързаха да се приберат в каменните си домове още по светло, да предпазят стадата, па и собствения си живот от нощните хищници, още повече от човешките хищници.

Достигнал крайпътния кладенец, Омар бен Абид даде знак за почивка. Камиларите накараха животните си да коленичат и взеха да разтоварват привързаните към гърбовете им чували. Ездачите поведоха добичетата към водопойните корита. Заскрибуца старата геранска кобилица.

Омар бен Абид остана на коня си. Така знаеше той от баща и дядо — пръв сяда на седлото купецът, последен слиза. Редом с него яздеха и двамата му сина, Рашид и Саид, мургави, жилави младежи с току-що наболи брадички, с воля и решителност в тъмните очи под надвисналите вежди.

Внезапно отдясно долетя тропот на препускащи копита. Бедуините наскачаха върху седлата, опитвайки да се подредят за бой. Ала нападателите бяха изпитани бойци. Зачаткаха мечове и ятагани, забумтяха боздугани и алебарди. Конете зацвилиха диво. Застенаха ранени. Макар и изненадани, бедуините се опомниха скоро. Те бяха калени войскари, не вземаха даром платата си от търговеца. Без страх, без суетня пресрещнаха облечените в желязо кръстоносци. Нападателите се смутиха, объркаха се. После един след друг побягнаха от полесражението, преследвани по петите от самоотвержените защитници.

Тогава дойде неочакваната развръзка. Иззад скалистия рид, обрасъл с разкривени от жарта и ветровете кедри, връхлетя изчакалият в засада многоброен рицарски отряд. Ударени в гръб, бедуините не удържаха. Само за няколко минути редиците им бяха сметени от превъзхождащия противник. Подплашените жребци, останали без водачи, се пръснаха безредно.

Справили се с охраната, френките нападнаха беззащитния керван. Макар и убеден в безполезността на съпротивата, Омар бен Абид измъкна ятагана си и се хвърли напред, последван от синовете и най-верните си слуги. Напразна саможертва. Преди да падне на земята, пронизан от стрела, Рашид бен Омар зърна как се строполи баща му, посечен от гяурския предводител…

Когато се свести, Рашид бен Омар се видя положен на носилка върху два коня с превързано рамо, а на съседната носилка лежеше брат му Саид. Редом с тях яздеше дружина въоръжени до зъби араби, исмаилитите, от хората на аламутския имам.