Петър Бобев: Тайната книга

Палачът прибра безучастно зловещите си сечива. Трибуналът се приготви да слуша. А Женевиев премисляше трескаво. Какво да каже, какво да признае, какво да издаде: евангелието или анциануса? Книгата или човека?

Сам Филип й бе говорил: „Хора много! Книгите са малко! Книгата е нашата сила. Най-ценното е нашата книга.“

Значи тъй, трябваше да запази нея, свещената книга, Йоановото евангелие! Да пожертвува човека!

Сърцето й не послуша гласа на разума. Сякаш против волята устните и сами прошепнаха:

— Книгата… е… в моята спалня… под плочата…

Франсоа Льокок скочи веднага, поднесе й пергамент и перо.

— Пиши! До кастелана си. Да извади книгата. И да ми я даде!

Тя надраска с треперещи пръсти бележката. Подпечата восъка с пръстена си. Франсоа грабна свитъка и излетя навън. Знаеше, че трябва да бърза, докато досетливите бугри не са се опомнили още, докато не са я преместили другаде.

А Женевиев остана да чака в затвора. Стоеше, не мислеше, не плачеше. Затъпяла от мъка, от ужас. Предателството се беше промъкнало в живота й. Някой бе издал, че тъкмо тя от хилядите бугри знае къде е Тайната книга, че знае скривалището на анцианус Филип. Някой бе предал на инквизицията и детето и. Някой… От нейните хора… Кой ли?

След няколко часа Франсоа Льокок се върна с тържествуващ вид. Като победител. И донесе, загърнал в плаща си, скъпоценния трофей. Постави книгата в тежка кожена подвързия пред Симон Еретик.

След като я разлиства дълго, инквизиторът прочете първите страници. После натопи пачето перо в мастилницата и написа:

„Това е Тайната книга, лъжливото евангелие на бугрите от Лангедок, пълна със заблуди, пренесена от България и издирена от мен, абата от ордена на доминиканците Симон дьо Клерк.“

Лицето му грееше от доволство. Той се изправи тежко.

— Ще я изпратя на сигурно място. Негово светейшество ще бъде благодарен, че сме обезвредили последния плевел.

И без да я поглежда, заговори към свитата върху каменната пейка нещастничка, която проплакваше тихо, смазана от всичко преживяно:

— Женевиев дьо Монгри, ти свърши едно богоугодно дело. Остава да ни помогнеш още веднъж. И всемилостивата майка — църквата, ще ти опрости страшния грях…

Покрусена от чувството за виновност, че въпреки всичко не бе устояла, че бе измамила доверието на братята си в Христа, тя вдигна разширените си от недоумение и уплаха очи. А знаеше — за този, който се поддаде веднъж, няма вече спасение. Едно предателство води подире си и друго, и трето. И тъй, по надолнището докрай, до последното стъпало на падението.

— Искам от тебе само едно — добави инквизиторът. Тя скочи:

— Нищо повече няма да кажа! Нищо! Нищо! И се захлупи върху пейката в ридания.

— Слушай! — продължи Симон Еретик. — И ти, и твоят син сте в ръцете ми. Ще правиш това, което кажа аз!

Тя се изправи, загледа го уплашено с очите на бито куче.

— Ще напишеш едно писмо до България, до средецкия дедец!

— Какво искате от него сега?

— Да изпрати нова Тайна книга. Ще му кажеш истината, че аз съм ви взел последната. И ви е нужна да я преведете.

Тя премисляше бързо. Предаде една книга, защо да не предаде втора? Нали не беше човек? Нали щеше да запази сина си? За нея човекът значеше повече от каквато и да е книга, значеше повече от всички книги на света. Не човекът е създаден заради книгата, а книгата заради човека.

— Ще пишеш и друго — додаде мъчителят й. — Той самият, средецкият дедец, да я донесе. Ще му пишеш от името на анцианус Филип. Да дойде лично той. За посредник. Да изглади вътрешните ви прения. Да отсъди кои от вас са прави: тези, за които Сатанаил и бог са равни и предвечни, или ония, дето смятат, че Сатанаил накрай ще бъде победен от бога…

Този стар еретик, архиеретикът Петър, му беше много нужен. Трябваше да изкоренят ереста в извора й. Тая многоглава хидра! Да отсекат още една от главите й. А нямаше как другояче. Трябваше да го примамят тук. И Женевиев щеше да бъде стръвта. Както мамката при лов на диви патици…

Този се оказа последният й опит за съпротива:

— Няма да му пиша! Няма…

А го съзнаваше. Беше тръгнала по надолнището. Като търкулнат камък. Нямаше къде да спре.

Абат Симон я изчака малко, после заговори тихо, почти приятелски:

— Това е последното, което ти искам, Женевиев. Дотогава ти ще бъдеш свободна. Но синът ти ще остане заложник при нас. Да не те изкуши с нещо сатаната. После ще пусна и теб, и него.

— Няма! — изхлипа нещастницата. — Няма… Очите на инквизитора станаха отново студени.