Петър Бобев: Тайната книга

— От тебе зависи!

Нещастницата премисляше трескаво. Това не беше празна закана. Много крепости бяха сринали кръстоносците, безброй клетници бяха посекли. Нямаше да се спрат и пред Монгри. А там беше старият Филип, там беше Тайната книга, там беше и Жан, сърцето, любовта й, смисълът на целия й живот.

Женевиев пристъпи напред:

— Добре, водете ме!

После се обърна към селяните:

— Моля ви, заповядвам ви! Не позволявам заради мен да се пролива невинна кръв. Останете тук! Старите, истинските християни не се побояха от смъртта по арените на Нерон и Калигула. Имам ли право да се уплаша от мъките на инквизицията аз?

Слисани от необичайната развръзка, войниците я поведоха към Стария монастир, там, където бе устроил жестокия си съд някогашният еретически проповедник, а днес най-върл гонител на бугрите, инквизиторът абат Симон дьо Клерк, наричан от всички, от паписти и от противниците им, Симон Еретика.

Селяните наново надигнаха солите и косите, готови да не й се подчинят. Видяла това, тя побърза да ги изпревари:

— Най-омразното богу дело е кръвопролитието. Изпълнете божия закон! Ако трябва, Женевиев ще умре. А може би още по-добре. Тялото е ковчег за душата.

Вече се бе пожертвувала, решена да изтърпи докрай всяко мъчение, но да не издаде нито анциануса, нито книгата. Няма власт над душата, която не се бои да съблече грешната обвивка на тялото — тъй я бе поучавал старият Филип, тъй я бе поучавала бавачката й след смъртта на майка й. Както бяха устояли хилядите мъченици на истинската църква, както устояваха и сега други хиляди бугри, тъй трябваше да устои и тя, тъй щеше да си осигури мястото горе, при бога, при любимия съпруг, когото същата тази инквизиция й бе отнела.

След дълъг преход из вековната дъбрава дружината най-сетне навлезе в манастира, същинска крепост, обграден като всяка друга крепост със същите дебели каменни зидове, увенчан със същите бойни кули и зъбери, зад които проблясваха копията на стражите. Навред, из цялата гора наоколо, бяха опънати шатрите на кръстоносците. Огромната армия не бе успяла да се смести зад монастирските стени. Здраво бе строен той, ала не за толкова народ. Преди десетина години кръстоносците бяха избили и изгорили на кладите предишните монаси-еретици, а папата го бе подарил на доминиканския орден заради заслугите на основателя му, преподобния Доменик Гусман, в гоненията срещу албигойците.

Женевиев успя да запази гордостта си, докато налягалите край пътя войскари я обсипваха с хули и ругатни. Устоя и пред клетвите на струпаните край вратата като орляк лешояди доминиканци с лъснали тонзури на теметата. Не само народът ги наричаше така. И те самите се гордееха с каламбура на името си. „Домини канес“ — „кучета господни“, така се величаеха и те самите. И залягаха денонощно да заслужат славата си.

Смелостта на клетата пленница като че ли стигна само до тук. Досега тя се чувствуваше някак закриляна, защитена от любовта на своето мнозинство срещу шайката насилница. Но тук, сред това друго, враждебно множество мъжеството й се разколеба.

А когато пред входа на подземието я поеха в железните си пръсти двамата палачи с черни качулки върху лицата и само два отвора за очите, тя усети как цялата й решителност се стопява.

После я вкараха в подземната зала, където заседаваше трибуналът. Там всичко бе натъкмено за разпит. Единствен черният кръст на стената загатваше, че всичко се върши в името на богочовека, който бе приел кръстната смърт заради любовта към ближния. Зад тежката дъбова маса, в сянката, бяха тримата съдии, почти невидими, като грозни привидения. Пред тях, осветен от факлите, седеше някакъв окървавен нещастник, над който се бе надвесил разсъблечен до кръста мъчител с нагорещени до бяло клещи в ръце.

Един от съдиите се обърна към подсъдимия:

— Е, сега признаваш ли, мръсен бугр?

Женевиев позна този омразен глас. Никога нямаше да го забрави. Нямаше да забрави убиеца на мъжа си, вероотстъпника Симон дьо Клерк, сега страшилище за албигойците, инквизитора Симон Еретик. Ясно, нямаше смисъл да се надява на пощада. Той не познаваше пощада — още по-малко към нея, която бе отхвърлила любовта му. Не само от верска ревност и нетърпимост. И поради мъжка ревност щеше да я погуби.

Измъченият нещастник дишаше тежко. Продължи да мълчи, сякаш не бе чул въпроса.

Палачът посегна отново с клещите и откъсна от гърдите му нов къс месо, което зацвърча, задимя. Жертвата изрева от болка, мирис на изгоряла плът изпълни подземието.