Петър Бобев - Тайната книга

— Палачът! — викна той. — С нажежения шиш!

А гласът му, тя познаваше тъй добре тоя глас, бе прегракнал повече и наистина трепереше.

Преди мъчителят да сложи сечивата си в жаравата, тя се хвърли в краката на Симон Еретик.

— Дайте перото! Дайте пергамента!

Рашид бен Омар се наслаждаваше от блаженствата на Джанарая, легнал сред купчина възглавници, по-меки от птичи пух. По-право не лежеше, а летеше, понесен от облаците. Към пламналото му тяло се притискаха, прегръщаха го с гъвкавите си топли ръце цяла дузина хурии — райските девственици. Нямаше купищата пилаф, за които говореха дервишите; нямаше реките от мед и масло. Види се, сладостите за устата бяха отредени за по-старите праведници. За младите аллах бе запазил само хубавиците си. Понякога, сред омаята на жарките целувки, през посипаните върху очите му дълги коси, той зърваше върху бухналите облаци образа на някой от пророците, както ги изписват в църквите на неверниците. Рашид не ги познаваше, само беше убеден, че са те, че бдят над него. Но само за малко, само за миг. Образите бързо се разтопяваха в облачните струпвания, изместени, заличени от сладостните видения на ненагледните красавици. Единствен аллах не свари да види. Не можа да почувствува поне лъчезарното му присъствие. Знаеше, че бог е невидим, неосезаем, недостъпен за сетивата, че бог е навред. Може би това ослепително сияние беше самият аллах, който е светлината и истината на света. То беше чуден блясък, който преливаше на ослепителни вълни като бързо сменящи се изгреви и залези над затрупаното с многобагрени облаци небе. Едно удавено в краски небе, от което ведно с пороите светлина струяха водопади от сладостни звуци, като хор на ангели, медни тръби, някаква неземна музика. Сякаш звуците се обагряха, а светлината звучеше като божествени химни.

И лекота, и топлина, и щастие. Но й някаква смътна тревога, предусещане, че това щастие не може да бъде вечно, че ще има край.

Неусетно пухкавите облаци изсивяха, натежаха, взеха да се спускат надолу, към земята. Една след друга потънаха, изчезнаха с тях ненаситните на ласки хубавици. Божественият блясък потъмня. Замаян, уморен от сладостните видения, като през розова мъгла, Рашид бен Омар видя къде се намира.

Бе слязъл отново на земята. Раят бе останал високо-високо горе, с блаженствата, с прелестните девойки. Момъкът лежеше сред истински възглавници в просторната зала на сарая навръх планината. През островърхите прозорци, замрежени със железни плетеници, бликаха в грейнали снопове слънчевите лъчи. Те огряваха дебелите персийски килими по пода и отрупаните с оръжия стени, по които изкусните строители бяха взидали пъстри фаянсови плочки, украсени с причудливи арабески и мъдрости от корана. „Раят, това е душата, достигнала съвършеното познание — пишеше там. — Адът, това е невежеството.“

Рашид беше богатски син, учил бе, както се полагаше на бащиния му сан, в много медресета, при много ходжи и мутакалими. Като добър търговец умееше да говори арабски и франкски, и гръцки. Усвоил бе цялата исмаилитска мъдрост. Знаеше, че душата, дори и най-грешната, престоява в Джаханам — ада, временно. После се преселва, връща се на земята, настанява се в друго тяло, за да добие нови знания, с които да се издигне още по-нависоко по стълбата на съвършенството. Има седем степени на възход към рая — обикновените правоверни са първите степени, мисионерите — даите, стигат до шестата степен. След седмата степен душата, обогатена със знания, се слива с аллаха, световния разум. Знаеше Рашид, че злото в света ще изчезне, когато всичко се уподоби със световния разум.

Мъглата пред очите му се разсейваше бавно, разплутите очертания на предметите се уплътняваха, добиваха истинските си цветове. До него, сред друга купчина възглавки, лежеше брат му Саид. Със същия замътен израз на очите. А пред тях, седнал кръстато на дивана, облечен в целия си салтанат в атлаз и сърма, с бяла чалма на челото, забодена с искрящ от скъпоценни камъни полумесец, ги изучаваше мълчаливо с присвити очи имамът на всички исмаилити, истинският наместник на пророка, Старецът от планината, както го назоваваха с уважение и страх кафири и правоверни. Помежду им още стоеше нераздигната софрата със саханите курабии и кали шербет. Замесеният в тях хашиш бе пренесъл за кратко двамата гости на имама в Джанна, бе им показал още приживе всички райски блаженства.

Постепенно Рашид си припомни всичко, цялото зло, що се бе струпало преди няколко дни връз главата му… Целия ужас… Сякаш отново го изживя…