Женевиев започна да се примъква напред, като сдържаше стоновете си през стиснати зъби.
Бавно-бавно…
Пролази до гората, навря се в шубрака. Отпусна се.
Е, а сетне?
Трябваше да се движи, да се махне оттука, да стигне до някоя колиба. Там щяха да й помогнат.
Болката не отслабваше, кракът се поду.
Изтокът взе да просветва.
В дрезгавината Женевиев зърна някаква хижа. Продължи да се влачи към нея.
Забрави да се пази.
Тъкмо тогава насреща й изскочи на кон капеланът на монастира.
Тя понечи да се прикрие встрани, в храстите, ала не свари.
Оня я позна. Че как да не я познае в монахинското расо?
— Що дириш тук, дъще? — запита строго отец Жозеф.
И тъй като тя не отговори, рече заповеднически:
— Хайде с мен!
От жал я нагласи на коня, а той тръгна пеш.
Така я върна в светата обител, в затвора й.
Довлякла се с последни сили до нара, Женевиев се разрида. Волята й, твърдостта й бяха стигнали дотук. Изгубила бе всичко: и детето, и вярата си, и Слав. Всичко. Останала бе само мъката. Само съжалението. Угризенията. Бог не й бе простил. Нищичко. Нито издайничеството, а тя умееше да назовава нещата с истинските им имена, нито запретената любов. Види се, прекалено тежки са били греховете й, та трябваше да ги изкупува толкова жестоко. Види се, бог бе оглушал за нейните молби.
Или пък… Женевиев избърса сълзите си. Или пък това беше изкуплението за греха й. А после, пречистена от изпитанието, щеше да заслужи прошка, щеше да заслужи щастието си. Додето беше жива, все имаше надежда. Зидарията щеше да изрови с нокти, с глава щеше да изкърти вратата, но щеше да излезе. Колкото повече бяха страданията й, толкова по-сладко щеше да бъде щастието след това.
Така, в мъка и надежди, в полусън и жестоки кошмари прекара деня, прекара и нощта. Чак на разсъмване, когато я поотпусна болката, дрямката я обори. Едва бе затворила очи, обгърната от радостни видения, и се събуди.
През зарешетеното прозорче долиташе хорска гълчава, звън на оръжие и конско цвилене. Тя се примъкна към светлия отвор и там, заловена с две ръце за стоманените пръчки, се надигна. Гледката, която се откри, спря дъха й. От радост, от щастие, от надежда. Край монастирските стени се източваше въстаническата войска. А отстрани, спрял край пътя, възседнал черен жребец, стоеше Слав Българина в пълно бойно снаряжение, наметнат с черна мантия, с изпито, обгоряло лице и сурова гънка край устните. Оглеждаше изпитателно преминаващите покрай него бойци.
От дясната му страна седеше на своя кон с обърнати към небето невиждащи очи анцианус Филип, а от лявата — досегашният предводител Роже Симон, отстъпил доброволно водачеството на по-смелия от него богомил, когото легендата бе обкръжила с ореола на непобедимостта.
Тръпнеща в щастливо предчувствие, Женевиев дьо Монгри протегна ръце през желязната решетка.
— Слав! — извика тя. — Аз съм тук, Слав!
Уви, глъчката беше толкова голяма, че никой не чу ликуващия й зов.
Българина преценяваше годността на войската си, без да вдигне поглед нагоре към тясното прозорче.
Женевиев знаеше — бугрите уважават убежденията на другите. Нямаше да влязат в католическия монастир.
Нямаше…
Затова, смазана от отчаяние, тя продължи да хлипа с пресъхнали устни:
— Слав! Слав! Слав!
© 1984 Петър Бобев
Сканиране: Г.
Разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2009
Издание:
Петър Бобев. Тайната книга
Издателство на Отечествения фронт, 1984
Рецензенти: ст.н.с. Константин Мечев, Чавдар Гешев
Редактор: Нина Цанева
Художник: Руси Русев
Художествен редактор: Петър Добрев
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Виолета Славчева
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11780]
Последна редакция: 2009-05-23 15:30:06