Петър Бобев - Тайната книга

А пред него Женевиев продължаваше да стои неподвижна, вцепенена.

Тамплиерът полека-лека се съвземаше.

— Нека бог ме съди! Влез в скрина! — заповяда й той. — И не се показвай, каквото и да стане, докато не отворя аз!

Излезе, заключил след себе си вратата. Намери бавачката.

— Отведи детето при сестра ми Луиз! — нареди й той. — Ще ви съпроводят десет войници от крепостта.

Погали с ръка главата на малкия, който го гледаше уплашено учуден, и слезе при слугите.

— Пригответе един ковчег!

Когато набързо скованият ковчег беше готов, абатът заповяда да го поставят пред стаята му. Вътре го вмъкна сам. И там го напълни с дрехи, в които уви няколко каменни плочи, приготвени преди това. Чак след като закова капака, повика слугите и им нареди да го отнесат в семейната гробница под крепостния параклис. Сбра на кратко опело всички, тамплиери и прислужници. Сам отслужи заупокойна молитва. И през цялото време в главата му властвуваше една настойчива мисъл, трескава молба: „Прости ми, боже! Тя все едно ще бъде мъртва! И ще има време да се разкае!“ Слугите хлъзнаха ковчега в каменната ниша, а каменоделецът я зазида с мраморна плоча, върху която бе издълбал набързо името й. За целия свят и най-вече за Светата инквизиция Женевиев дьо Монгри вече беше мъртва. Именията й оставаха завинаги на рода дьо Монгри.

Когато богомолците се разотидоха недоумяващи, потресени от тайнствената смърт и прибързаното погребение на младата владетелка, абатът се прибра в стаята си. Нощта беше настъпила, затова той запали борината.

И когато накрай, след толкова преживявания, обитателите на замъка заспаха, той отвори скрина.

— Следвай ме!

И я поведе, послушна и безводна, смазана от мъки и угризения. Без да ги види никой, се промъкнаха в тайния ходник. След като бутнаха каменния блок на предишното му място, прекосиха гората и навлязоха в пътя, където ги чакаше най-верният оръженосец на абата е три оседлани коня. Безмълвно тримата ги възседнаха в препуснаха.

На разсъмване достигнаха монастира „Свети кръст“. По това време, когато повечето обители бяха превърнати в свърталища на разврата и охолния живот, когато девическите и мъжките метоси се строяха, един до друг, а понякога и под един покрив, когато много женски монастири имаха славата на публични домове, а някои кардинали и епископи си бяха обзавели цели хареми от монахини, „Свети кръст“ беше известен със строгостта на нравите, стигащи до жестокост. Някои от монахините бяха натирени тук след семейни ежби за имот и власт или изгонени от мъжете си, които тъй добиваха право да се оженят повторно, а други бяха еретички, изпратени от инквизицията да изкарат дните, които им оставаха, тук, между каменните стени, в пост и разкаяние.

Игуменката ги посрещна почтително. Абатът знаеше, че преди това е била надзирателка на затворничките в инквизицията. Той не говори много. Каза й само:

— Сестро, предавам ти блудната си дъщеря. Да я направиш достойна за Христа. За мен тя е мъртва. Желая никой да не научи, че Женевиев дьо Монгри е жива.

Игуменката се поклони сдържано.

— От днес тя е само сестра Мадлен.

Напуснал монастира, старият тамплиер чу как изтрака зад гърба му желязната решетка. Наистина това място заслужаваше доверие. Беше по-сигурно от затвор. А суровата игуменка щеше да запази тайната. Обителта „Свети кръст“ също така беше длъжник на тамплиерската каса.

Вечерта, завърнал се в замъка, абатът нареди на хората си да тръгнат към закотвения кораб. Когато гребците натиснаха веслата, а вятърът наду платната, той се прибра в каютата си. И там, в усамотение, скрит от чужди погледи, се захлупи по очи върху леглото си. Суровият воин-монах хлипаше като дете.

Хората на Слав Граматик и Роже Симон научиха за всичко, станало в Стария монастир, когато техни случайни съгледвачи заловиха един вестоносец. От разказа му бяха узнали за лудостта на инквизитора и за неговата гибел, за идването на абат Мишел дьо Монгри, който бе успял да освободи дъщеря си.

Тази новина ги поуспокои. Макар и тамплиер, един от най-върлите им врагове, абатът все пак беше неин баща.

Тръгнаха обратно. Но скоро разбраха, че в тъмнината ще се объркат и затова най-сетне си позволиха почивка.

Спаха като пребити два-три часа, Слав не ги остави повече, не му беше ни до сън, ни до отдих сега. Събуди ги и отново ги поведе. И тъй, по стъпките на тамплиерите, на заранта се изправиха пред стените на Монгри.