Петър Бобев - Тайната книга

Стражът се спусна да целуне ръка на абата. Тогава забеляза дъщеря му. Поклони се и ней.

— Господарю! — заговори той. — Останали сме само верните на светия престол. Бугрите последваха Българина. Щели да освобождават младата господарка. А тя, както виждам… Слава богу…

Мълчалив и суров, абат дьо Монгри слезе от коня.

После се обърна към отряда:

— Тоя дом е ваш.

Преди да влезе в някогашната си стая, с поглед накара дъщеря си да го последва. И там, с последни сили, смазан от умора, се отпусна на един стол. Женевиев остана права пред него, с наведена глава, прежълтяла от вълнение.

Това потискащо мълчание продължи дълго. Най-сетне тамплиерът вдигна глава.

— Истина ли е? — почти простена той. Дъщеря му го погледна твърдо:

— Истина е. Той сви юмруци.

— Женевиев дьо Монгри еретичка! Такъв позор!

— Не е ли по-позорно да довлечеш мародерите от цяла Франция, за да колиш и избиваш, за да заграбваш именията на хората?

— Не на хората, а на еретиците, на безбожниците.

— Да убиваш хора само защото мислят различно от тебе. В името на всемилостивия да сриваш градове, да изгаряш на кладите. И да твърдиш, че този порочен свят е създаден от бога, от безпогрешния.

— Че какво искате вие?

— Да няма слуги и господари, богати и бедни… Абатът не отговори. Беше дошъл да я съди, не да спори с нея и с нечестивото й учение. Хубаво би било да няма слуги и господари, бедни и богати. Ала това никога нямаше да стане. Ако нямаше слуги, кой тогава щеше да работи, да оре, да копае? Човечеството щеше да измре от глад. Тия нещастници се стремяха към живота такъв, какъвто е бил преди хиляди години. А животът беше по-силен от тях. И от него.

— Това никога няма да стане! — повтори гласно той мисълта си. — С хубави думи ви мамят, с хубави думи и теб са подвели. Никога няма да стане, защото сте се събрали в едно дело такива, каквито по начало бог е разделил: благородници и селяни. Затуй. Кой селянин ще обикне господаря си, кой господар ще слуша селяка?

— Това ще сторим ние — отвърна смело Женевиев. — Ще раздадем имотите си на бедните. Ще станем като тях. И заедно, като братя ще живеем.

Той почервеня от гняв.

— Именно това няма да допусна! Няма да дам владенията на дьо Монгри в ничии ръце: нито на селяните, нито на инквизицията.

— Само тъй хората могат да заживеят като истински братя.

Тамплиерът въздъхна тежко:

— Една благородничка, сестра на въшливите орачи и копачи!

Тя не се уплаши.

— Пред бога всички са равни: контове и ратаи, папи и перачки. Затова ще лишим от власт всички насилници. За да ги направим хора. Поставиш ли дори неподкупния апостол Петър върху трона на сегашните му наместници, с цялата им светска и духовна власт, и той ще стане чудовище като всеки папа…

Абат дьо Монгри замахна да й удари плесница.

— Нещастнице! Чуваш ли се какво говориш! И пред кого говориш?

После се върна назад, отпусна се в креслото. Лицето му отново прие каменното си изражение, затвори се в бронята на мълчанието. Стоя така дълго. Най-сетне вдигна глава. Гласът му прозвуча отново, само че тоя път спокойно, почти ласкаво:

— Женевиев, ти извърши голям грях: Пред баща си, пред бога. Ала преди да те съди бог, ще те осъди баща ти. Защото е длъжен да го стори. Защото той не би имал право да се разпорежда със съдбите на другите, преди да осъди дъщеря си, чийто позор е и негов позор.

Тя го гледаше с тревожни, недоумяващи очи:

— Аз съм обещал, дал съм кавалерската си дума, а един дьо Монгри не пристъпва дадената дума. Обещал съм да те осъдя сурово, за да не те съди инквизицията.

Старият тамплиер пое дъх и добави:

— Оставя ли те жива, инквизицията ще те изгори на кладата и ще вземе владенията на рода ни. Загинеш ли, осъдена от мен, Монгри ще остане за твоя син, за моя внук, ще остане на рода дьо Монгри.

После я изгледа непоколебимо.

— Сещаш ли се какво се иска от теб?

— Да! — прошепна Женевиев.

Претръпнала беше от преживените ужаси, свикнала с мисълта за смъртта.

— Една истинска християнка е винаги готова Да се раздели с грешната си плът.

Той се надигна. През тоя кратък разговор сякаш изведнъж беше остарял. По челото му беше избила едра пот.

Абат дьо Монгри измъкна меча си. Женевиев стисна челюсти, вирна глава, изпъна цялото си тяло. Устните й неволно пошепнаха:

— Заслужих го, господи! Заради слабостта си, заради издайничеството, заради Слав — заради всичко…

Но в следния миг мечът издрънча на плочите.

— Не мога, господи! — изхлипа клетият баща. — Прости ми!