Петър Бобев - Тайната книга

Рашид бен Омар все не успяваше да се примъкне до тогова, когото диреше. Все някой се изпречваше помежду им.

Внезапно очите му светнаха.

Един ранен арабин с последни сили замахна с ятагана към жребеца на абата, сряза сухожилията на задните му нозе. Клетото животно приклекна, задницата му се свлече. И Мишел дьо Монгри се просна възнак на земята.

Рашид възви коня към него, наведе се, замахна да го съсече. Но Фахад, който в битката следваше неотстъпно господаря си, се метна отгоре му.

Асасинът не можа да го пресрещне с ятагана. Затова с лявата ръка измъкна кинжала от пояса си, изви се с последни сили и го заби в пъстрото тяло. После се изхлузи от седлото.

Тогава видя стария тамплиер, врага си, който се бе изправил пъргаво на крака и замахваше върху му с меча си.

Федаинът опита да отклони удара.

Не успя.

В следния миг мечът на абата се стовари отгоре му.

Пред очите му припадна някаква мъгла, размазаха се очертанията на целия свят. Все едно не лежеше върху твърдата чужда земя, а летеше над облаците към седмото небе, към подножието на божия престол, към безсмъртието и вечното блаженство, що се полагат всекиму, изпълнил дълга си в джихада — свещената война, всекиму, загинал за имама.

Сражението не трая дълго. Сарацините, по-малобройни, по-леко въоръжени, предпочетоха смъртта, отколкото да станат роби.

Когато битката свърши и тамплиерите се заловиха да погребват своите убити и да превързват ранените, абат дьо Монгри пристъпи към трупа на гепарда. Коленичил, той сложи длан върху главата му, като на човек притвори клепачите му. После се изправи. Очите му, стоманените очи на суровия боец бяха пълни със сълзи.

Той даде заповед за тръгване. Рицарите-монаси се подредиха — най-напред магистърът им тръгна на друг кон, след него здравите воини и накрая ранените, безпомощно отпуснати върху седлата.

Поеха към Стария монастир.

Когато най-сетне го достигнаха след дълги криволици по пътя из гората, защитниците му, разбрали кой е, отвориха яката порта, пропуснаха и него, и отряда му вътре.

Абат Морис, заместникът на убития Симон Еретик, сам излезе да го приеме.

— Къде е дъщеря ми? — постави резкия си въпрос тамплиерът, преди да отвърне на духовническия му поздрав.

— Очаква изпълнението на присъдата, ваше преосвещенство — отвърна инквизиторът с мрачен израз. — Трябва да ви е известно, че трибуналът я осъди заради нечестивата й ерес.

Мишел дьо Монгри огледа двора. И видя, не можеше да не го види, позорния стълб и натрупаната около него клада.

Навреме бе дошъл. Доминиканците бързаха, не им се искаше да изтърват имението му. Алчни чакали!

Той измъкна писмото на конт дьо Монфор.

Абатът го прочете. Прочете го и втори път. Лицето му някак просветна.

— Ще изпълня молбата на конта. Всъщност, повече от уважение към вас, заради вашата преданост към светата църква. С надежда, че ще изтръгнете от греха тая заблудена душа.

Предпочиташе да не се меси в разприте на големците, предпочиташе да бъде в добри отношения с богатия и влиятелен тамплиерски орден.

Обърна се да даде нарежданията си.

След малко стражите доведоха Женевиев, с раздърпани дрехи, изтощена и с обгорели коси.

Това ли беше неговата Женевиев? Неговата любима дъщеря?

Даде знак да я поставят на друг кон, редом с неговия, и без да промълви ни дума повече, обърна назад, към изхода.

Пое към замъка си. Не я погледна повече. За него тя не съществуваше. Мъртва в сърцето му, обречена на смърт. След нея, след Фахад му оставаше само едно живо същество на тоя свят, оставаше внукът му, когото дори не беше виждал. И нищо друго. По-право, оставаше му още вярата, заради която жертвуваше всичко. Дори дъщеря си.

От един срещнат селянин узнаха, че бунтовниците бяха напуснали крепостта. Въпреки тая вест абатът се приготви за бой. Това можеше да се окаже военна хитрост.

Когато наближи съвсем, пръсна бойците във верига.

Навред се търкаляха мъртъвци. Дори пътят пред главната порта не бе разчистен от трупове.

Мостът над рова беше вдигнат.

Иззад бойницата на стражевата кула надзърна боязливо побелял воин.

— Спуснете моста! — заповяда абат дьо Монгри. Стражът отвърна дръзко:

— Че кой си ти, дето ще ми нареждаш?

— Мишел дьо Монгри.

Боецът заслони очи с ръка, взря се. И позна стария господар. Можеше ли да не го познае. После хукна по стълбата да предаде повелята му. Макарите заскрибуцаха и тежкият мост бавно легна върху рова, желязната решетка се вдигна в каменния си жлеб. Конницата изтопурка по изтритите плочи и влезе в двора.