Петър Бобев - Тайната книга

Тогава Женевиев дьо Монгри, както постъпваха повечето бугри, запя предсмъртния си псалом.

Смятал бе, надявал се бе Симон дьо Клерк, че е надживял слабостта си. Че е станал неуязвим за простите човешки чувства. А то…

Като затихнал вулкан изведнъж в него изригна сподавяната с толкова усилия страст.

Вече не беше инквизитор, вече не беше Симон Еретика, беше станал отново човек, най-обикновен човек, с всички човешки пороци и несъвършенства.

Той скочи от стола си:

— Не мога, господи! Не мога!

После извика с глас, който не търпеше възражения:

— Махнете я! Разпръснете кладата!

Хвърли се нататък, разбута слисаните войници и притича до горящата клада. Нямаше никакво време. Женевиев бе изгубила съзнание, клюмнала, отпусната върху въжетата. Пламъците я обгръщаха, косите и ризата й горяха.

Симон Еретик сряза с ножа си въжетата, грабна я на ръце и отскочи назад.

Франсоа Льокок се изпречи пред него.

— Абат Симон — пресрещна го той със суров глас, който изведнъж бе загубил всякаква почтителност, станал властен и заповеднически. — Съзнаваш ли какво вършиш?

Като обезумял абатът изръмжа:

— Махни се, куче, от пътя ми!

И го блъсна. Шпионинът се зари в прахта.

Тогава Симон Еретик прекоси площада с бързи крачки, постави безжизненото тяло върху седлото на един кон и седна зад него.

Ала преди да пришпори коня, Франсоа Льокок се хвърли към него, като крещеше:

— На оръжие, Христови воини! Дръжте отстъпника! Някои от кръстоносците не искаха да се месят в разправиите на големците и се отдръпнаха, ала други, най-усърдните католици и главно кавалерите, послушаха зова му. Кавалерите никога не обичаха предводители духовници. Грабнали оръжията си, те се спуснаха след беглеца, водени от фанатизирания шпионин, който не спираше да ги подканя:

— Еретика отново се отметна! Дръжте Еретика!

Настигна го и понеже беше безоръжен, увисна на стремето му.

В съзнанието на абат Симон не бе останало никакво друго чувство, никаква друга мисъл. Само един порив, див, неосъзнат — да спаси Женевиев! Без да размисля, в отчаяна решителност, той измъкна кинжала си и го заби между плешките, на папския шпионин, който се свлече в нозете на коня.

Отмъстил бе, разплатил се бе най-сетне за дългите години унижения и низости, за страха пред опасния доносник, когото трябваше да търпи, пред когото трябваше да угодничи, макар че се гнусеше от него като от противно влечуго. Смазал бе най-сетне отровната усойница…

Той пришпори коня си към отворената задна порта на монастира и полетя към планината. Враговете му се втурнаха към своите коне и докато ги яхнат, беглецът взе преднина. Превали един рид, спусна се направо през котловината, премина плиткия поток и отново пое нагоре по следващото възвишение.

Тогава разбра, че преследвачите му ще го достигнат. Неговият кон носеше двама, нямаше сили да издържи неравното надпрепускване.

Ето, наближиха го на хвърлей стрела.

Пътят се измъкна от гората и се мушна между две надвиснали канари. Върху едната стърчеше, като че ли нарочно поставен, каменен блок, който можеше да се срине надолу и да заприщи пътя. Това беше първата мисъл, която му хрумна, щом го видя.

Симон Еретика скочи от коня — нямаше време за колебания — и притича нагоре по скалата. Натисна камъка с рамо. С всички сили.

В този миг една профучала напосоки стрела се заби в гърба му. С вик от болка той се свлече на земята.

Когато преследвачите се изкачиха горе, те намериха страшния инквизитор мъртъв, с широко отворени очи и странна усмивка на доволство върху присинелите устни. Като че ли им се надсмиваше в смъртта си, освободен от подлостта и страха.

Бяха изпълнили задачата си. Затова мълчаливо поеха обратно, повели със себе си коня на абата с отпуснатата като вързоп върху седлото пленница.

Абат Мишел дьо Монгри не остана ни час повече в постелята. От неговата бързина зависеше бъдещето на рода дьо Монгри, зависеше съдбата на владенията дьо Монгри. За дъщеря си вече не мислеше, беше я обрекъл. Всъщност, обрекла се бе на смърт тя самата, щом като бе затънала в блатото на еретизма. Той беше й дал живот, той имаше право да й го отнеме. По-важно беше другото — да не бъде осъдена като еретичка, за да не премине имението в алчните лапи на инквизицията.

Главата го болеше ужасно, като че ли стягаха черепа му в железен обръч. Виеше му се свят. Когато се изправи, му се стори, че полетя над облаците, запокитен от някаква мощна балиста.