— Кой от вас ще тръгне с мен да спасим от кладата сестра Женевиев?
След настъпилото мълчание се чуха няколко гласа:
— Аз!
— Аз!
— Аз!
Когато папистите успяха да се съберат край Стария монастир, завариха там подкрепленията, изпратени от конт Амори дьо Монфор, който правеше последни усилия да спечели някакво надмощие в безнадеждно проточилата се война.
Навред, не само сред миряните, още повече сред войскарите, кардинал Ромен дьо Сент Анж беше пуснал своите шпиони. От един капелан в дошлата част отец Франсоа Льокок научи вестта, че тамплиерът Мишел дьо Монгри е получил писмо за освобождаването на дъщеря си. А това, то се знае, объркваше сметките му. Монгри беше богато владение. Инквизицията не биваше да го изпусне. Затова Женевиев дьо Монгри трябваше да бъде изгорена като еретичка. И то колкото е възможно по-скоро. Амори дьо Монфор губеше не само сраженията, губеше и богатствата си.
Шушукаше се, че неудачният конт се кани да отстъпи правата си на краля и да зареже борбата. И светият отец, волю-неволю все по-често обръщаше поглед към бунтовника Раймонд VII. Предпочиташе на това място един конт пред един крал. Ако шпионинът на инквизицията не знаеше това, тогава какво знаеше? Папата беше поставил на Раймонд едно-единствено условие — да се отрече от еретиците, за да получи благословията му и ведно с нея — цялата власт над Лангедок. А това в по-далечните планове значеше — още един съперник на френския крал. Въпросът беше в това: ще зареже ли Раймонд своите досегашни поддръжници, ще ги продаде ли в изгодната сделка?
За светата църква, за нейното най-мощно оръжие — инквизицията, отец Франсоа беше готов да стори всичко. С целия фанатизъм, на който бе способен. Защото и тя му беше дала всичко. Простия слуга бе превърнала в човек. Защото човек без власт не е никакъв човек, а говедо, овца, все едно нищо. Дала му беше власт не само над простите селяци и чираци от работилниците, дала му беше власт над кавалери, над виконти. Една изтървана дума пред него можеше да отправи виновника с всичкия му блясък, богатства и титли на кладата. Властта е единственото благо, заради което си заслужава да живее човек. Тя е наслада, с която не може да се сравни никоя друга, защото самата тя е източник на всички наслади: на женски ласки, на разкош, на пиршества и пиянства. И на това, що е над всичко — съзнанието, че си по-силен, че другите зависят от теб, че свеждат гузно очи пред твоя поглед, че треперят. Да се страхуват от тебе — и то тия, които преди години не са те смятали за човек… Ония, аристократите, родените с власт, не могат да разберат това чувство. Защото не са изпитали другото, което той е изпитал — унижението… За унижения властта е като кристален извор след мъчителна жажда…
Абат Симон се бе затворил в килията си. Забранил бе да го безпокоят за каквото и да било. Но Франсоа Льокок нямаше време за чакане. Всеки миг можеше да пристигне тамплиерът и да изтръгне от ръцете им ценната плячка. Затова почука решително и влезе в килията.
От погледа му не можа да убегне сянката, която се мярна в очите на страшния инквизитор. Не само сянка на досада, повече на страх. И сърцето на шпионина отново потръпна от доволство.
— Ваше преосвещенство! — рече той почтително. — Какво ще наредите за еретичната?
Ала под тая привидна почтителност абатът прочете скритото тържество. И се опита да защити достойнството си.
— Сега не е време да се занимаваме с някаква жена. Имаме по-големи грижи.
Отец Франсоа помълча малко, предчувствуващ насладата от следващия си удар. Накрай, привел ниско глава, добави:
— Абат дьо Монгри идва насам със заповед от конт дьо Монфор. За освобождаване на дъщеря си.
— Е? — сопна му се инквизиторът.
Шпионинът едва удържа самодоволната си усмивка. Сякаш четеше в душата на инквизитора. Виждаше всичко, най-съкровените му вълнения. Ликуваше, като гледаше напразните опити на Симон Еретик да изглежда равнодушен. Играеше си с него, както си играе с уловената мишка преситена домашна невестулка.
— Ако е така — рече той, — трябва да я пуснем. Симон Еретик вдигна рамене.
— Ако трябва, ще я пуснем. Франсоа Льокок прие най-невинен вид.
— Тогава негово блаженство кардинал Ромен дьо Сент Анж ще запита защо не е била извършена навреме екзекуцията. И по чия заслуга Светата инквизиция се е лишила от имението Монгри. Може да допусне всичко: и неугаснали симпатии към еретиците, и минали чувства… Много размисли могат да минат през главата на един досетлив човек.
Читать дальше