Петър Бобев - Тайната книга

Накрай еретиците се юрнаха безредно назад, преследвани по петите от настървените победители. Сблъскаха се пред пещерата. Тъкмо тук някой трябваше да се пожертвува, за да задържи нападателите, докато другарите му се приберат зад каменния блок. Хейнрик ван Ленеп доброволно пое тази задача. Изскочи напред и развъртя още по-яростно оръжието си, разколеба с безразсъдната си смелост враговете.

Случайно, в шемета на битката, той съгледа на двайсетина крачки от себе си инквизитора. И изведнъж разбра, че има защо да умре. Смъртта му добиваше смисъл. Нидерландецът отскочи встрани, намери пролука между нападателите, премина на два скока между тях и вече замахваше с меча си към уплашения инквизитор, който вдигна кръста да се защити с него, когато запратена изневиделица стрела се впи във врата му.

Уви! Саможертвата му се оказа безполезна. Отстъпващите не свариха да се скрият в прохода. Група кръстоносци избиколиха нидерландеца и се хвърлиха върху неколцината бугри, които се опитваха да прикрият отстъплението на събратята си. Посякоха ги и нахлуха в подземието, попречиха каменният блок да се върне на мястото си.

Бурята затихна. Смълча се и гората, натежала, както се смълчава след дъжд. Оцеждащите се дъждовни капки прошумоляваха изрядко по листата. Почваха да се обаждат уплашени птици.

Начело на отряда на горяните Слав Граматик бързаше нагоре към подземието, откъдето бе излязъл. Чувство, макар и неосъзнато докрай, по-силно от разума, по-непреодолимо и от жаждата за живот, го теглеше натам, към братята, към Хейнрик, към Роже… Към Женевиев.

Когато пристигнаха до тайния вход, сражението беше свършило. Част от папистите бяха нахлули вътре, останалите още се тълпяха отвън в очакване на реда си да се вмъкнат те.

Видели неприятелите си, горяните връхлетяха насреща им. Отново зачатка стомана в стомана, отново забръмчаха като разлютени оси тежките стрели, отново застенаха ранени.

Тогава, в разгара на боя, съвсем случайно Слав се спъна в някакъв труп. Не би се спрял, ако не бе зърнал лицето му.

Това беше той, Хейнрик ван Ленеп!

Приклекна до него, положи главата му на коляното си.

— Хейнрик! Хейнрик!

Умиращият не го чуваше. Само стенеше и от време на време профъфляше някоя едва разбираема дума: Слепецът приближи опипом.

— Кой е този?

Богомилът отвърна, преглъщайки мъчително:

— Хейнрик ван Ленеп. Не е бугр, чужд е… Но… Филип вдигна към небето безжизнените си очи:

— Който е против насилниците, е с бога… Каквото и да мисли, както и да го назовава… Не е чужд.

Главата на ранения клюмна, а изпънатото в последно усилие тяло омекна. Дъхът му спря.

Отишъл си бе Хейнрик.

Нямаха време дори да го погребат. Само го затрупаха с клони, докато се върнат пак.

А горяните налитаха с диви крясъци и размахваха оръжия срещу желязната стена на кръстоносците, които отбраняваха входа. Звънтяха срещналите се мечове, копия и щитове, брони и шлемове. Падаха ранени и посечени — от едната страна и от другата.

Най-сетне хората на Раймонд успяха да се вмъкнат вътре.

Окрилени от успеха, бунтовниците овладяха пещерата, започнаха да овладяват и подземния вход.

Стъпало след стъпало!

Най-сетне, изтласкали и последния кръстоносец, прекрачвайки трупове, стигнаха до изхода.

Напреде им грейна светлият отвор.

Слав се закова като вцепенен на място.

Това, що виждаха очите му, беше чудовищно. Не човеци, а ще речеш побеснели демони, облечени в желязо, тичаха напред-назад и сечаха с мечовете си щуращите се обезумели хора, които се опитваха да се укрият някъде.

В туй време по крепостните стени се водеха откъслечни битки. Непристъпни бяха те, но само от външната страна, не бяха строени за отбрана срещу нападатели отвътре. По каменните стълби се изкачваха кръстоносци, които се вкопчваха с мечове и алебарди в оределите защитници. Профучаваха копия и все по-редки стрели. От бойниците политаха в пропастта убити и ранени. За да не паднат в ръцете на врага, някои бугри сами скачаха подире им от зидовете.

Папистите бяха овладели някои от бойниците. В средната кула, успели овреме да залостят желязната й порта, се бяха укрепили неколцина от обсадените и с решимостта на обречени продължаваха боя. И не хабяха боеприпасите си. Всяка отправена стрела улучваше някой противник, всеки хвърлен камък смазваше нечия глава, всеки излят котел със смола обгаряше неколцина. Защитниците бяха опитни стрелци, отчаяни бойци, които щяха да продадат скъпо и прескъпо живота си. Повечето от тях бяха минали през инквизицията, мнозина бяха загубили близките си в инквизицията. Затова бяха решени да не попадат повторно в нейните нокти.