Петър Бобев - Тайната книга

Новият пленник не чака дълго. Скоро слугите изнесоха пред разкошната палатка скъп трон. Духовници със сребърни кръстове на шиите и бойци в пълно бойно снаряжение застанаха зад него. Тежковъоръжени стражи с алебарди в ръце и мечове на пояс образуваха пръстен, зад който се струпаха свободните от наряд войскари и слуги. Изнесоха кръстове и хоругви, пред които застана престарял доминиканец със свещ в ръка, запалена от кандилото, що мъждукаше пред образа на богородица в палатката на абата. От тая свещ палачът после щеше да възпламени факлата, преди да я тикне в сламата на кладата.

Най-сетне пред множеството излезе Симон Еретик. С кръстен знак той благослови и се отпусна тежко в трона си.

Слав все още не допускаше докъде може да стигне лукавството на инквизицията. Все още се надяваше, че абатът ще заповяда да пуснат на свобода стария човек. Затова мълчеше.

И ето абат Симон заговори:

— Българино, отговори сега, е чисто сърце, пред бога и пред светата църква! Кой те прати в нашата земя?

— Бог! — отвърна Слав. — Ала позволи ми и аз да те запитам.

Инквизиторът го пресече рязко:

— Не да ме разпитваш съм те изправил тук… Без да повишава глас, богомилът добави:

— Аз ти се предадох, за да пуснеш анцианус Филип, за да вдигнеш обсадата на Монгри. Позовах се на твоето обещание.

Абат Симон замълча пред това дръзко обвинение, ала срещнал насмешливо-изпитателния поглед на Франсоа Льокок, изръмжа гневно:

— Дадено обещание пред еретик — все едно пред куче.

Това бяха думите на самия папски легат.

Слав Граматик прехапа устни. Значи, прави бяха и Женевиев, и Роже. Значи, наистина се бе поддал на една коварна уловка. И още неопомнил се от смайването си, дочу жлъчния глас на инквизитора:

— Кажи ми, българино, защо дойде ти, а не триж проклетият ти ересиарх Петър? Слав отвърна:

— Защото ме е намерил за достоен.

— А с каква цел?

— Да помогна на истинските християни в борбата срещу Мамоновите слуги, срещу наместника на сатаната в Рим и блюдолизците му.

— Окаянико, чуваш ли се какво бръщолевиш?

— Искам всички да го чуят.

— Ала лъжливи излязоха сметките ти! — изрече инквизиторът. — Не ще те оставя да сееш бесовете си сред вярното Христово паство. Ще те изгоря, ще изгоря и вашето бесовско евангелие, ще унищожа Монгри с всички в него: мъже, жени, деца… Всички!…

— Само това няма да сториш! — провикна се Слав. — Там не всички са бугри. Има и католици!…

— По-добре сто невинни на кладата, отколкото само един богохулник на свобода.

После добави сякаш на самия себе си:

— Прав е негово светейшество. Тоя еретически народ, българският, трябва да бъде затрит от лицето на земята. Тогава нашенските бугри сами ще повехнат като плевели без корен.

— Папата може да ни унищожи, всичко може да стори, ала трябва да знае това — престолът му вече се клати… Ще се срине…

Абат Симон едва се овладя. Доволен беше само от това, че разговорът се водеше на латински. А войниците, все неуки хора, не разбираха тоя език. Само някои от духовниците. Ала те пред никого нямаше да изпуснат ни думичка. Избирал ги бе по вярност, по умение да пазят тайна.

Неусетно небето се бе покрило с тежка облачна завеса. Задуха вятър и вдигна прахоляците по друмищата, усука ги. Заглуши псалмите на превързания към кола мъченик.

Тогава, неуспял повече да се овладее, Франсоа Льокок се провикна:

— Слушай, еретико! Не на дискусия сме те извикали тук, а на съд. Не чу ли?

— Правата вяра не се доказва със съд и клади, а със слово. Словото е божията сила.

Инквизиторът понечи да го прекъсне:

— Законът повелява…

— Законът — обади се от кладата и Филип. — Сатанаилова уловка. Още първият закон, юдейският, е даден на Мойсея не от бога, а от Сатанаила, със Сатанаилов огън, на Сатанаиловите скрижали издълбан.

Вятърът се усилваше. Войниците се загръщаха в наметалата си, търкаха напрашените си очи.

— Всички вие се смятате божи, угодници — каза инквизиторът. — Истински християни, небесни жители. И ти също. Е, добре. На божи съд ще те изправя сега, не на човешки. Нека бог покаже праведен ли си. На кладата ще ви поставя двамата с Филип. Ако сте угодни богу, ще оцелеете. Бог ще ви запази. Както запази от огъня Пиетро Алдобрандини.

Слав отвърна решително:

— Със смърт няма да ни уплашиш, отстъпнико. Както не се уплаши поп Богомил, както не се уплаши от кладата и Василий Врача, както не се уплаши и приматът Петър и умря пребит от камъни. Има само един божи съд. Той е на небето. И огънят е Сатанаилов, и съдиите са Сатанаилови слуги…