Петър Бобев - Тайната книга

Богомилът поклати упорито глава:

— Всеки, който е приел истинската вяра, се е обрекъл предварително на погибел. Така и самият поп Богомил доброволно надяна ризата на смъртно осъдените, когато тръгна да проповядва истината.

— Ти си ни нужен — обади се нидерландецът.

— Най-важното е Тайната книга! Нея трябва да запазим, каквото и да се случи!

Тогава Женевиев дьо Монгри отмести плоча в стената. И зад нея се появи тайник.

Положиха вътре скъпоценната книга и отново наместиха плочата. Никой, който не беше посветен, не би се досетил.

Слав отново заяви:

— Нямам право да остана! И заради мен да се пролива кръв, да гинат хора. Заради такива като мен и него, съвършените, да пращаме на голгота обикновените вярващи! Защо ще ни спасявате? И от какво ще ни спасявате? От кладата, с която душата ни ще се освободи от тленния си ковчег, за да се възвиси към бога — за това ли?

— Не за това! — скочи Хейнрик ван Ленеп. — Не само заради Филип. Повече заради тях самите, заради онеправданите. Защо смяташ, че ще ги пратим на голгота? Ние ще ги поведем към победа, както ги води Раймонд. С кротост и всеопрощение ли ще постигнем рая на земята? Ще паднат ли насилниците от силата на кротостта? Трябва да се изправим срещу земните тирани. Да сразим всяко насилие: и на земята, и на небето.

Слав Граматик го изслуша търпеливо, без да трепне лицето му. И когато той спря, задъхан от вълнение, добави:

— Не ми пречете! Съвършеният не принадлежи на себе си. Той е пожертвувал живота си от часа, когато е приел „утешението“, когато се е посветил на саможертвата. Аз бях длъжен да донеса Тайната книга. И ето, донесох я. Сега се яви нова цел — с моята смърт да спася вас. Защо ме разубеждавате?

Женевиев дьо Монгри се изправи.

— Защото си ни нужен. Разчитаме на твоя ум и твърдост. И защото не вярваме на Еретика. Защото го смятаме годен на всякаква подлост. Защото сме убедени, че няма да устои на обещанието си.

Слав положи ръка на гърдите си.

— Но съгласете се! Нямам право — аз да стоя зад стените и да гледам как гинат хора! И да знам, че ако не бях тук, те щяха да останат живи. Дори да ме излъже. По-добре да загина редом с Филип, отколкото цял живот да ме мъчи угризението…

И се изправи решително.

— Всъщност със себе си само аз разполагам!

Женевиев дьо Монгри го изгледа дълго. Разбра. Непреклонен беше. И даде знак на другарите си. Те я последваха съучастнически. Излязоха от залата. Тогава внезапно тя затръшна вратата зад себе си, превъртя ключа, после го закачи на колана си.

Слав се метна към вратата, разбрал твърде късно какво е станало. Блъсна с рамо. Напразно. Здрава беше тя, изкована от яки дъбови талпи. Обърна се към двата тесни прозореца. Отказа се от пръв поглед да опитва здравината им. Дори със своята изключителна сила не би могъл да изкърти железата, с които бяха зарешетени. Дълго удря богомилът по вратата, дълго моли да му отворят, та да изпълни онова, що изискваше съвестта му. И когато, вече изгубил надежда, се отпусна безпомощно в креслото, чу щракването на ключалката. Той се хвърли към отворената врата. И за своя изненада видя Жак Баптист.

— Тихо! — сложи пръст пред устните си кастеланът. — Аз ще те изведа през тайния вход.

Българинът го изгледа слисан. А Жак Баптист добави:

— Аз те разбирам. Ти си прав. И аз бих постъпил така, ако бях на твое място… За да спася невинните…

Слав го изгледа благодарен и тръгна след него. Дебнешком двамата се измъкнаха от залата и слязоха по една вита стълба в подземията на замъка. След дълго лутане от помещение в помещение с борина в ръка, най-сетне се изправиха пред тежка желязна врата. Кастеланът я отвори с ключ и поведе Българина по зиналата пред нозете им стръмна стълба. Слизаха дълго, докато най-сетне тунелът свърши, задънен от каменна стена.

Двамата натиснаха с рамо скалата. Тя се отмести, откри им изхода навън. Те се вмъкнаха в ниска пещера, скрита от външните погледи под завеса от пълзящи растения.

Водачът посочи напред.

— Сега ще се оправяш сам! Станът на кръстоносците е отсреща, зад гората.

Слав Граматик продължи надолу, навлезе между дърветата. И видя насреща си двама от стражите, които пазеха откъм тая страна. Не опита да се противи. Нали беше дошъл доброволно тъкмо за това? Стражите го хванаха начаса и го омотаха с въжета. Отведоха го в главния лагер пред палатката на абат Симон, където стоеше вързан за кола на стъкмената клада анцианус Филип и по обичая на бугрите пееше псалми преди смъртта си. В захвърлените в краката му чували мяукаха жално котки. Черните котки бяха нечестиви животни, преобразени магьосници, затова светата църква се грижеше да ги отправи при злите сили, от които бяха изпратени на земята.