Петър Бобев - Тайната книга

А нейде в ниското се бе разгърнал станът на кръстоносците. И там на кладата щяха да изгорят анцианус Филип.

Очите й се напълниха със сълзи. Клетият старец! Ако беше при нея, той щеше да й каже, че не бива да жали, защото от огъня ще се представи веднага на бога. И все пак…

Бурята се усилваше. Горе, на високото, воините се омотаваха в плащовете си и се потулваха зад някой зид или бойница. Долу, под краката й, люлееше клони гората, в която се криеха обсадителите.

Внезапно тя трепна, чула името си. Извърна се и-видя Роже Симон, който се изкачваше задъхан от бързане по каменната стълба.

— Българина! — извика той отдалеч. — Избягал! Тя неволно притисна с ръка сърцето си.

— Някой му е отворил. Женевиев се досети изведнъж:

— Жак Баптист! Да го намерим веднага! У него е вторият ключ.

Ала колкото и да го дириха, колкото и да го викаха, не успяха да го открият. Сякаш бе потънал вдън земя.

Женевиев се спусна към подземието, запъти се към желязната врата на тайния вход. И я намери отворена. Отдавна никой не бе ходил там, не бе ставало нужда, затова подът бе застлан с дебел слой прах. И върху праха личаха ясно стъпките на двама мъже, които съвсем наскоро бяха минали оттук, без да се върнат назад.

Значи тъй, успял бе да избяга, успял бе да изпълни това, що бе намислил? И то с помощта на кастелана й. А защо ли му беше помогнал Жак Баптист? И той ли бе решил да се пожертвува?

Преди нея реши Хейнрик ван Ленеп:

— Да ги нападнем! Преди да е станало късно.

— Да ги изненадаме! — подкрепи го тозчас Женевиев. — Ще ги ударим в гръб през тайния изход.

Само Роже Симон се поколеба.

— Българина го каза, това са негови думи. Нямаме право заради един човек да жертвуваме народа. Слав отиде сам, доброволно…

— За да спаси нас — прекъсна го Женевиев. Хейнрик я подкрепи разпалено.

— А защо говорехте друго — прекъсна го Роже, — когато ставаше дума за анциануса? Нима ще оставим без защита и Тайната книга?

Съжали начаса, когато видя как пребледня лицето на владетелката на замъка, как занемя в гняв нидерландецът.

Женевиев дьо Монгри едва се овладя да не заплаче пред всички. Наистина, би ли се решила на това, би ли приела риска заради някого другиго — да речем заради Филип, заради Роже Симон? И то заради човек, поначало обречен на смърт, заради един съвършен, когото няма право дори да погледне като мъж? И този ли грях, господи? И пред това ли изкушение я изправи сатаната?

Трябваше да се пребори със сатаната в себе си. Трябваше. А нямаше сила. Не можеше да остане така безчувствена, бездейна, когато Слав навярно умираше, задушен от жарта и дима. Не можеше.

Тя направи последен опит:

— Сега има надежда. А преди това нямаше. Сега, в бурята…

Роже Симон също като тях не можеше да стои бездеен, като вълк в ловна яма, докато другарите му може би загиваха. Женевиев, макар жена, беше по-права. Дори не само за ония двамата нещастници, а и за себе си, за обсадените. Ако не успееха да се спасят с изненадващ удар оттам, откъдето не ги очакваха, и то сега, надали това щеше да се удаде по-късно, когато край замъка щяха да се струпат нови кръстоносни пълчища като чакали, жадни за кръв и плячка.

Взеха решението начаса. Отбраха най-здравите и най-сигурните бойци и ги поведоха през прохода.

Планът им беше много прост. Разчитаха единствено на изненадата. И на дързостта си. По примера на Славовото нападение на пристанището. Щяха да прекосят горичката, която отделяше пещерата от лагера на кръстоносците, щяха да нахлуят в него внезапно, да всеят смут, да грабнат осъдените и да се изтеглят по същия път. Не смятаха да срещнат някого в гората, защото и обсадителите би трябвало да не очакват опасност от тая страна.

Бугрите навлязоха между дърветата, брулени от вятъра, сепвани от трясъка на откършваните клони.

И преди още последните бойци да се източат от пещерата, внезапно се озоваха пред бързащите насам паписти с абат Симон начело.

Видял ги, той вдигна високо кръста си и изтича пред всички, като викаше прегракнал:

— Христови воини! Удряйте, бийте еретическите кучета!

Кръстоносците нямаха друг избор. Зад гърбовете си чуваха виковете на преследващите ги горяни. Развъртяха мечове.

Битката се разгоря мигновено.

Но не за дълго. Притиснати от по-многочисления противник, бугрите взеха да отстъпват. Роже Симон се биеше като истински рицар, Хейнрик ван Ленеп размахваше меч побеснял, изгубил шлема и щита си в боя. Не им отстъпваха по мъжество и останалите, ала врагът ги превъзхождаше.