Петър Бобев - Тайната книга

Не успя. Като ранен звяр Слав се изтръгна от ръката на слепеца, който се опитваше да го възпре, и на два скока се изкачи върху тясната площадка сред оплисканите с кръв мъже. Без да съзнава какво прави, той се наведе, грабна едно изтървано копие и го запокити е цялата сила, на която бяха способни мишците му. Острието прониза гърдите на войника. Без вик, без стон оня се строполи на земята пред слисаната си жертва.

— Женевиев! — извика богомилът. — Насам, насам! А тя стоеше и го гледаше отдалеч.

Без да размисля, подтикнат от някакъв първичен нагон, от някакъв порив, Слав грабна първия меч, който видя пред нозете си.

Кръстоносците не устояха пред яростния му устрем. От нападение преминаха в отбрана, протегнали напред щитовете.

На запад облачната завеса се бе разкъсала и през пролуките й надзърташе ниското слънце. По излъсканите брони, по мечовете и щитовете проблясваше отражението му. Заслепяваше очите. Ударите ставаха неточни.

— Българино! — провикна се отдолу Филип. — Не забравяй, че си съвършен! Ти идваш от България пример да дадеш…

Сякаш не чул думите му, богомилът продължи да вика:

— Женевиев, към мен!

Насреща му се втурнаха няколко души с протегнати напред копия. Слав отметна с меча си няколко остриета, та си направи пролука, развъртя се с цялата си сила, олицетворил в своя порив като че ли самият бог на войната.

Враговете му се слисаха пред тая безумна смелост. За тях и това беше чудо — сам човек, при това без ризница, без щит, да остане неуязвим сред толкова оръжия. Не можеха да си обяснят това с неговата мощ и пъргавина, със своята неповратливост в тежките метални доспехи. Те се смутиха, запристъпиха назад.

Видял позорното им отстъпление, Франсоа Льокок не можеше да допусне такъв срам за Христовото войнство, на което бе възложено да изкорени плевелите на еретизма. Забравил сана си, той грабна един лък и пусна стрелата, която избръмча и се впи в незащитеното рамо на Българина.

Слав изтърва оръжието си, от болка коленете му се подкосиха, той се свлече на земята, ала не изгуби съзнание. Бойците на Раймонд го прикриха веднага и продължиха да настъпват. Кръстоносците обаче наобиколиха Женевиев с насочени копия.

Тогава над множеството се разнесе гласът на абат Симон.

— Не я убивайте! — провикна се той. — Искам я жива!

Неколцина души се метнаха отгоре й, хванаха я и я помъкнаха. Папистите бързаха да се измъкнат от крепостта, да се отдалечат час по-скоро, защото не допускаха колко малко горяни бяха проникнали вътре.

В премала Слав се опита да се надигне отново, отново да хване меча. Ала не успя. Ръката му, обезсилена, изпусна оръжието.

Посегна с лявата. Напразно. Не бе я упражнявал, не можеше като тамплиерите да си служи еднакво добре и с двете ръце. Изтръгна стрелата от раната и я захвърли настрана. Кръвта рукна още по-обилно.

Надигна се отново и залитайки, тръгна към анциануса, който се бе прислонил в една ниша на крепостната стена и напрегнат се вслушваше в шума на заглъхващата битка. Когато долови стъпки, старецът обърна глава по посока на идващия и зачака. Слав Граматик му се обади отдалеч.

Когато стигна до него, анцианус Филип го хвана за дрехата.

— Ранен ли си?

После опипа раната, извади от торбичката, що висеше винаги на врата му, щипка сухи дроги, сдъвка ги и ги сложи върху рамото на богомила. Кръвоизливът постепенно престана.

Слав приведе глава:

— Недостоен съм, отче! Недостоен да се грижиш за мене!

Анцианус Филип разпери ръце:

— Не стига само да се разкаеш, сине. Той, папата, опрощава така — след изповед, с индулгенция. Та от това по-лесно няма — разкайваш се и продължаваш да грешиш.

Богомилът почти простена. Тежка беше борбата в душата му.

— Затуй не искам опрощение. Знам, бог ще ме съди за слабостта. Не устоях пред изкушението на Лукавия. Нямах сили да овладея гнева си, възмущението си от неправдата, от човешката жестокост… Слаб съм, отче…

А усещаше, че в тялото му все още напира силата.

— Бог ще ме съди… Нека…

Не можеше да се задържи в замъка, когато знаеше, че Женевиев, тая, заради която бе извършил най-големия грях в живота си, отново бе попаднала в ноктите на инквизицията. Сърцето му, огненото човешко сърце, не можеше да стои покорно, биеше, задушаваше го, тласкаше го не към смирение, а към дела, насочваше десницата му към меча.

Накрая, сякаш без да мисли, поддал се единствено на порива си, Слав се реши и с отчаянието на клетвопрестъпник се изправи пред струпаните бугри и извика: