Петър Бобев - Тайната книга

Горяните не изчакаха заповедта на предводителя си, не погледнаха слепия анцианус, който мълвеше молитви. С изтеглени мечове, гневни, те се нахвърлиха върху вилнеещите кръстоносци, принудиха ги да изоставят безпомощните си жертви и да се обърнат срещу тях.

Тогава Слав чу издрънчаването на веригите и скрибуцането на макарата. Мостът на главната порта се спусна над рова и отвътре се юрна навън тълпа от разплакани хора: старци, жени и деца, които носеха черковни хоругви, кръстеха се и викаха:

— Милост! Не сме еретици! А верни чада на папата?

Притиснати от нахлулите през тайния вход кръстоносци, част от обсадените, наистина католици, бяха отворили тежката порта, за да подирят поне те спасение.

При вида на иконите и кръстовете войскарите пред портата се смутиха, засуетиха се, отпуснаха оръжията. Тълпата се опита да се възползува от това, та да се пръсне из гората.

Тъкмо в тая суетня изскочи Франсоа Льокок с разрошени коси, раздрано расо и блеснали в жестоко опиянение очи:

— Какво се отпуснахте като баби? Защо не колите? Един рицар, попаднал пред него, отвърна объркан:

— Не знаем, отче.

— Какво не знаете?

— Как да отличаваме нашите от еретиците. Франсоа Льокок изкрещя като безумен:

— Убивайте всички наред! После бог ще разпознае своите!

Слав чу тези безчовечни думи и неволно потрепери. Преподобният Арнолд Алмарик ги бе изрекъл пръв при клането в Безие. Убийците ги бяха запомнили и ги повтаряха упорито след него, та да оправдаят пред другите и главно пред себе си своята кръвожадност.

Кръстоносците се нахвърлиха върху множеството. Развъртяха още по-настървено оръжията си, може би да оправдаят с ново усърдие краткотрайната си слабост. Жените се развикаха, запищяха децата.

„Господи! — неволно си помисли Слав. — Как допускаш всичко това? Докога ще властвува над света Сатанаил? И дали някога ще дойде краят на неговото царство? Дали не са по-прави драговитите, които смятат, че на земята винаги ще побеждава злото?“

Сякаш прочел мислите му, анцианус Филип, успял да го последва дотук, го хвана за ръката:

— Не ги жали, брате! Защото мъртвите са по-блажени от нас! Защото душите им, освободени от тленната обвивка, вече летят към престола на бога. Защото са се отървали от гнета на Мамона, от всички земни, властелини, от всички земни злини. Защото живите са тези, които са за окайване.

— А кога ще дойде божието царство тук, на земята? Кога? Нали към него се стремим ние? Иначе, ако е за небесното, то тогава защо се борим? По-добре да се пръснем из монашеските обители…

Земите, и българската, и франкската, и ромейската, бяха пълни с отшелници, които в усамотение и богосъзерцание опитваха да спасят собствените си души. Слав знаеше за следовниците на Ивана Рилски, на Прохор Пчински, Гавраил Лесновски, Йоаким Осоговски и стотици, и хиляди други.

— Ние сме длъжни да живеем, за да спасяваме душите на ближните! — отсече решително Филип.

Слав усещаше как се задъхва от бездействие пред кървавата касапница, която вилнееше пред очите му.

— Не мога да стоя така, отче, със скръстени ръце пред насилието. Надига се бесът на злобата в гърдите ми, едва сдържам пестниците си.

Анцианус Филип разбираше какво става в душата му. Нали някога и той беше млад и зрящ, нали и него тогава сатаната бе изкушавал така? Бе го тласкал към кръвопролитие и убийство, подмамвайки го с надеждата, че тъй ще помогне в борбата срещу неправдата.

— Не забравяй, сине — рече той, — ти си съвършен, небесен жител, сол на земята. Слушателите, дори обикновените вярващи, са свободни да грабнат оръжие в защита на справедливостта. Съвършеният — не. Неговото оръжие е оръжието на бога — словото. Словото е по-могъщо от всеки меч.

Защо ли му говореше? Та Българина го знаеше отлично. Съвършеният се отказва от всичко земно: от жена, от деца, от всякакви блага и наслади в живота. Защото е обречен богу, мъртвец приживе. Истинският християнин отрича убийството въобще, дори на животно. Нали затова съвършеният няма право да яде месо? Какво остава за погубване на човек? Затуй съвършеният не притежава и оръжие. За разлика от католическите монаси от военните ордени, които воюват и убиват като всички други войскари, за разлика от обикновените духовници, които не носят меч и копие, но затова пък имат право на самозащита с тояга и боздуган.

Тогава Слав съзря Женевиев, която носеше наръч стрели на защитниците.

Един кръстоносец се хвърли отгоре й. Вдигна меча, ала тя увисна на китката му. Войникът я отблъсна от себе си и замахна повторно.