Петър Бобев - Тайната книга

Без да го изслуша докрай, абат Симон вдигна ръка.

— Вържете и тоя богомразец на кола!

Стражите хванаха осъдения за ръцете и го повлякоха към кладата.

Трябваше да унищожи двамата богохулници, за да смаже духа на еретиците, за да повдигне духа на своите бойци. Предстоеше му тежка битка. Монгри имаше славата на яка крепост, костелив орех. Трудно щеше да падне пред едно разколебано войнство.

Франсоа Льокок го побутна по лакътя:

— Радостна вест, монсеньор!

Абатът се обърна. И видя Жак Баптист.

— Аз ще ви приведа през тайния ходник на замъка — рече кастеланът.

— Бог да те възнагради, чадо, за доброто дело — благослови го абат Симон.

Бурята се усилваше. Вятърът разлюля дървесата, размята опънатите палатки, които се разхвърчаха във въздуха, повлекли въжетата и коловете, нахвърлиха се като живи чудовища върху уплашените хора.

Тъкмо тогава, в тая суматоха, някой изкрещя:

— Бугри! Зад нас!

Наистина от гората полетяха стрели, просвистяха над множеството. Това беше малък преден отряд на конт Раймонд, по-право малка част съгледвачи. Ала кръстоносците не знаеха това.

Обезумели от страх, те отстъпиха нагоре, пръснаха се безредно, без да слушат заповедите, и заканите на абат Симон дьо Клерк:

— Стойте, страхливци! — крещеше прегракнал той. Ала напразно.

Побеснял от, гняв инквизиторът сам мушна факлата в кладата. Натрупаната суха слама лумна изведнъж, запращяха наредените връз нея борови съчки.

Но той не можа да изчака гибелта на жертвите си. Когато на поляната изскочиха първите горяни и започнаха да го замерват със стрели и копия, Симон Еретик запретна расо и хукна да догони войскарите.

Спасителите срязаха въжетата на осъдените, измъкнаха ги от разгарящия се огън още незадушени, само с опърлени дрехи и коси.

— Сега накъде? — запита водачът на отряда.

— Към замъка! — отвърна начаса Слав. — В помощ на обсадените.

Отгде можеше да допусне, че Жак Баптист вече бе издал тайния проход?

Хванал за ръка изнемощелия катарски първосвещеник, той поведе войниците нагоре.

Това беше най-голямата й грижа. Какво друго можеше да стори?

Женевиев дьо Монгри отиде при бавачката си, старата Мари, и седна до нея на леглото.

— Ще ми направиш ли една услуга? — запита я тя. — Една голяма добрина.

Мари отвърна:

— Че ако не го направя за теб, за кого другиго? Само кажи какво искаш!

Женевиев се приведе към нея и почти пошепна:

— Ако се случи нещо с мен, ако замъкът падне в ръцете на кръстоносците, опази детето ми! Предай го на леля Луиз!

Мари скръсти ръце на гърдите си.

— В името на бога!

След това, донейде поуспокоена, Женевиев се изкачи навръх наблюдателната кула, за да огледа отвисоко околността, да проследи движението на враговете, да разгадае, ако й се удаде, замислите им.

Беше уверена в здравината и непристъпността на своята твърдина. Не на една обсада бе издържала тя през вековете. Можеше да устои и на тази, да изчака помощ от конт Раймонд, ако той пожелаеше или имаше сила да стори това. Не беше уверена най-вече в себе си. Правилно ли бе постъпила тя, що носеше вината за всичко? Ако се бе оказала по-твърда там, в подземията на инквизицията, анцианус Филип нямаше да попадне в лапите на жестокия Симон дьо Клерк, Слав Българина нямаше да преплава морето, та да донесе Тайната книга и да се окаже затворен в една обсадена крепост, нямаше всички други страдания да се стоварят върху главите на клетите хорица. Ех, наистина, тя опита и в падението си да постъпи така, както повеляваше сърцето й. Премълча за скривалището на анциануса. Издаде само книгата. Тъй беше сметнала тогава, тъй смяташе и сега. Най-важното е човекът. Човекът струва повече от всяка книга, повече дори от Тайната книга. Защото всичко на тоя свят, защото и Тайната книга беше създадена заради човека. Не човекът заради книгата. Болеше, много я болеше. Мечтала бе да даде нещичко и тя, както хилядите мъченици, които са гинали по арените и на кръстовете в името на Христа. Мечтала бе, а когато бе дошъл часът, не бе устояла, прекършила се бе. И все пак, би ли могла да не се прекърши? Коя майка на нейно място щеше да издържи? И би ли била тогава истинска майка? Дали не беше вече много късно да се включва в борбата? Майката, всяка майка, контеса или селянка, поставя рожбата си над всичко — над имот, над чест, над другите хора. Дори — прости й, боже, — дори над бога. За този грях, а всяка слабост, когато се отнася за вярата, е смъртен грях — тя беше длъжна да понесе изкуплението. Беше длъжна. И ето, настанал бе денят да пожертвува всичко това — и име, и владения, а може би и живота си. И болката, оная скрита, потискана дълбоко в гърдите болка, отново стисна сърцето й, спря дъха й. Своя живот — добре, но Жан, невръстният, безпомощният Жан — какво беше виновен пък той? Как щеше да го остави?