Петър Бобев - Тайната книга

Абат Симон стисна челюсти тъй, че зъбите му изскърцаха. С усилие се сдържа да не скочи отгоре му и да го удуши със собствените си ръце. Да прекърши тънкото му вратле. И да сложи край веднъж завинаги на всичко…

А отец Франсоа, сякаш не забелязал нищо, добави с най-покорната си усмивка:

— Аз само за ваше добро, монсиньор. И за светата църква, чиито верни слуги сме ние двамата.

Симон дьо Клерк процеди през стиснати устни:

— Светата църква ще получи своето!

В днешния лош ден беше намразил целия свят — с еретиците му, с христовите му воини. Без да се бави повече, той нареди:

— Водете я на кладата!

Длъжен беше да сложи край на всичко! Нямаше защо да отлага. Ако я премахнеше, може би най-сетне щеше да се отърве от всички мъки, от всички колебания. Щеше да намери и той своя покой…

И когато след малко Франсоа Льокок го уведоми с раболепен поклон, че всичко е готово, той коленичи пред иконата на богородица, прекръсти се трикратно след пошепнатата молитва и излезе навън, приел отново обичайния си суров и безчувствен израз, от който трепереха враговете. Зениците му гледаха зло и студено.

Начело на мълчаливата свита от смръщени доминиканци с отметнати назад качулки, които бяха открили лъсналите им тонзури, абатът премина през шпалира от благородници и военачалници, посред струпаното войнишко множество. Все тъй мълчаливо зае мястото си на покрития с червен балдахин трон под гора от хоругви и кръстове, носени от неподстригани послушници.

На два кола висяха привързани две чучела с надписи на гърдите: „Филип“ на единия и „Българина“ на другия. Неуспели да изгорят самите обвиняеми, инквизиторите бяха решили да сторят това задочно, за назидание и заплаха. За тях и това на пръв поглед безсмислено аутодафе имаше смисъл. Еретиците, дори останали живи, всъщност бяха мъртви, осъдени на вечни мъки в ада и поставени извън законите на земята.

Абат Симон даде знак. И хорът на монасите запя в настъпилата тишина. Отначало тихо, приглушено, като шепот на листа, кога полъхне вечерникът. Неусетно песента се усилваше, политаше над множеството, заехтяваше звучно и тържествено.

И ето, тълпата се раздвои, отстъпи, направи път на стражите, които водеха отдавна осъдената грешница. По риза, с разплетена коса, пребледняла, тя пристъпваше като замаяна с широко отворени, ала невиждащи очи, с безизразно вкаменено лице, оглушала в страданието.

Пред кладата я спряха, обърнаха я към инквизитора, който продължаваше да гледа пред себе си нейде далеч, отвъд струпаното множество, отвъд планините, които обграждаха долината, с такъв безучастен вид, сякаш не я забелязваше.

Франсоа Льокок произнесе на висок глас присъдата, с която трибуналът на Светата инквизиция изпращаше на изгаряне тленното тяло на грешницата, за да спаси душата й, пречистена от огъня, през които щеше да премине.

После протегна дървеното разпятие към устните й.

— Дъще! — рече той. — Смири душата си! В сетния час измоли опрощение от бога за тежките си прегрешения. Разкай се, дъще, за да получиш изкуплението и вечното блаженство!

Женевиев дьо Монгри трепна, сякаш се събуди от сън. Извърна глава с погнуса. После промълви тихо, но ясно, тъй, че всички чуха думите й:

— Махнете се, слепи фарисеи! Не аз ще се разкайвам за делата си, а вие. Вас, тираните, слугите на Мамона, бог ще съди.

Свикнал с упоритостта на еретиците, Франсоа Льокок добави търпеливо:

— Имаш малко време, дъще. После ще бъде късно. Пред вярната неотменима смърт Женевиев отново бе придобила дързостта на дьо Монгри. Знаеше, че и с разкаяние, и без него, нямаше да получи пощада.

— Умирам — рече тя твърдо, — в името на единствената истина. В смъртта си ще се слея с белите апостоли на мира и световното братство, които очертават пътя на жертвата.

Внезапно Симон Еретик се надигна:

— Стига, грешнице! Престани с вашите кабалистични заклинания!

Множеството трепна. Никога не бяха виждали така разстроен своя безчувствен инквизитор. Какво ли ставаше сега с него?

— Водете я! — извика абат Симон и се тръшна в креслото си.

И палачите със спуснати качулки, през чиито прорези святкаха безизразните им очи, я поведоха по дървената стълба, вързаха я за третия свободен кол между двете чучела и слязоха обратно на земята.

Отец Франсоа поднесе свещта, запалена от кандилото в олтара на монастирската черква. Палачът допря до нея факлата си, после докосна четирите ъгъла на кладата. Подложената слама пламна мигновено, запращя натрупаната борина. Пламъците лумнаха изведнъж, извисиха се.