Петър Бобев - Тайната книга

И все пак накрая коравият му дух излезе победител. Прежълтял като восък, облян в пот, със сковани движения, абатът излезе на двора. Тамплиерите го посрещнаха мълчаливо, гузни, че заради техните лудории бе пострадал невинно той.

Жребецът му, оседлан с цялото си великолепие, го посрещна с дружелюбно изцвилване. Фахад — гепардът, с един скок се настани зад гърба му. После цялата кавалкада се източи от крепостта навън, към полето. Селото беше безлюдно. Пред идващата омразна дружина всички: мъже, жени, деца и старци, бързаха да се изпокрият кой къде свари. А беше усилно време — гладният харман, както го викат. Запасите от жито и просо се бяха привършили отдавна. Напоследък месеха хляб от плява и пепел, забъркани с киселец и лобода. Сърбаха лободена чорба. Едно време селяните нямаха право да бият дивеч. За един заек бракониерът можеше да увисне на бесилката. Сега, в настъпилото безредие, всеки можеше да ловува каквото иска — и зайци, и елени, и глигани. Ала вече не бе останал никакъв дивеч, изтребен от воюващите. А добитъкът през пролетта и лятото не се колеше. Кой иначе ще оре земята, кой ще дава мляко. Колеше се само в късна есен, когато вече нямаше паша, а месото се осоляваше за зимата. По това време, в най-усилната работа, селенията се заваляше от глад. Едва дочакваше новото зърно. По гумната жените вършееха разстланите снопи с бухалки, отвяваха на вятъра зърното от плявата и бързаха да го смелят в хромелите, за да опекат първите питки. Наплашени от тамплиерите, те бяха изоставили бухалки и хромели, зарязали димящите пещи, прежалили толкова чаканите питки.

В най-бърз ход конниците отминаха селото, без да спрат, прекосиха полето и навлязоха в гората.

Чак на третия ден взеха да срещат побягнали пред кръстоносците селяни, от които научаваха разни тревожни вести — за обсадата на замъка Монгри, за битки, за клади. Ала никой не можа да им каже нещо повече за Женевиев, освен че е отведена под стража в Стария монастир. Затова, макар и накрай силите си, абат дьо Монгри даде заповед да ускорят още повече хода.

И когато след изнурителния преход за тежко въоръжените, затиснати от доспехите си, от щитовете и мечовете рицари, той съзря в далечината своя замък, кацнал навръх гористия хълм, към него препусна един от движещите се в авангарда монах-послушник.

Изравни коня си и с поклон доложи:

— Сарацини, ваше преосвещенство! Тамплиерът го изгледа учуден:

— Тук?

Оня отново се поклони:

— Отвъд гората, ваше.

Не му остана време да довърши.

Абат дьо Монгри повика с ръка помощниците си. Почти шепнешком даде нарежданията си — в близост с противника се пази тишина, ако искаш да го изненадаш. Защото изненадата е наполовина спечелено сражение.

Малобройният му отряд се преустрои бързо. Пък и ония, неприятелите, навярно не бяха повече. Изоставиха коловоза и поеха направо през ливадите, за да не се чува тропотът на копитата.

И ето, след първия завой абат дьо Монгри ги видя. Сарацините, и те в пълно мълчание, вече навлизаха в тесния коларски път, що водеше към основата на скалистия връх.

Абатът стисна зъби — тоя път водеше и към тайния изход!

Случайно ли беше това?

Как да не се усъмни, след като помнеше самохвалството на Саид бен Омар, неудачния покушител, че брат му ще отвлече дъщерята на неверника. Че ще отмъсти и за него.

Мигновено изтегли меча и даде заповед за атака, полетя пред всички.

Не очаквали опасност тъкмо от тази посока, разтегнали строя си, сарацините в първия миг се объркаха. Засуетиха се. Напред или назад?

Рашид бен Омар пръв се опомни. И изкрещя:

— Мишел дьо Монгри!

Види се, сам аллах му го бе изпратил. Да отмъсти. Какво ще се залисва да отвлича дъщерята, когато може веднъж завинаги да разчисти сметките си с бащата, с убиеца на своя баща?

Не се замисли прав ли беше аллах, като го срещна толкова рано с душманина. Нямаше право да обсъжда делата на бога. Аллах винаги е прав. И простосмъртните никога няма да проумеят неговия замисъл.

— Дръжте оня, главатаря! — прогърмя гласът му. — Жив да го одера!

Сарацините пресрещнаха галопиращите тамплиери. Кръстосаха се ятагани и мечове, зазвънтяха щитове и брони, заблъскаха се и конете — гърди в гърди. И те като ездачите си се вчепкаха в боя, зацвилиха, запръхтяха, захапаха се със зъби.

Един подир друг започнаха да се свличат от седлата убитите и тежко ранените. Размесиха се, объркаха реда и животните с опразнени седла.

Тамплиерите бързо взеха надмощие. По-добре въоръжени бяха. И по-обучени в боя.